Къртицата

Тълпата замърмори, олюля се, започна да се вълнува. Блъскаха се от всички страни. Натискаха с лакти, с гърди, с крака. Над площада се носеше тежкият, въздишащ тътен на събраното множество. Предните се дърпаха от средата на откритото пространство, отзад се промушваха, някой пронизително крещеше под краката на народа. Центърът на площада се изпълваше с черни униформи. Към тях постепенно се образуваше широк проход, също обрамчен с черно. Остър писък процепи бръмченето на хиляди шушнещи гласове:

— Зебараааааа!

И веднага гласовете се надигнаха, ревнаха, загърмяха:

— Зебара! Зебара! Зе-ба-ра! Зе-ба-ра! Зе-ба-ра!

После правилата за приличие изчезнаха. В общия рев нахлу истинското име на вражеската държава. С яростна омраза хиляди гърла изплюваха срамните звуци:

— Се-ва-ра! Се-ва-ра! Се-ва-ра!

Наоколо се размахваха юмруци. Деформираните тела тежко тропаха по паважа. Телата се гърчеха, изпаднали в заразната масова истерия.

— Се-ва-ра! Се-ва-ра! Се-ва-ра!

Над трибуната се издигаха някакви странни дървени приспособления. Вертикални греди с прикрепени към тях по-къси хоризонтални трупи, от които висяха дебели въжета с примка на края. Това навярно беше символ, част от церемонията. Бързия се загледа в тях, опитвайки се да разбере предназначението им. Така пропусна момента, когато тежкият камион се появи на площада.

Тълпата ахна, зарева още по-силно и се устреми към тесния проход, по който бавно се движеше камионът. Стражите с черни качулки раздаваха удари наляво и надясно, натискаха с пълна сила назад, за да сдържат напора на обезумелите, потни тела.

Без сам да знае как, Бързия се озова до тъмната жива бариера. Камионът беше съвсем наблизо. Над дъските на каросерията ужасено надничаха посивели от страх черни лица. Той се вгледа в тях и изведнъж му се стори, че наоколо няма въздух, че гърдите му са изпразнени. Въздъхна с хлипане и протегна ръце напред. Едно от лицата беше толкова познато! До болка познато от някакъв стар спомен. Спонтанен вик излетя от гърлото му.

— Антеро!

Това беше всичко. Лицето не се обърна. Спазматично свито, с отпусната долна челюст, то гледаше към тресящите се от омраза юмруци. Вече не беше познато. Вече нямаше нищо общо с лицето от спомена, освен може би тези дебели устни. И споменът изчезна, оставяйки след себе си само чудното име на някакъв друг, близък човек. Антеро!

Камионът стигна до трибуната. Стражите изблъскаха черните хора навън и ги заставиха да се покатерят по тесните дъсчени стъпала. Под висящите въжета вече бяха поставени сандъци — осем на брой, точно толкова, колкото бяха и пленниците. С тъпо покорство жертвите стъпиха върху тях и оставиха да омотаят примките около шиите им. Стражите отстъпиха, сетне един от тях махна с ръка и те едновременно ритнаха сандъците. В един безкрайно дълъг миг черните тела останаха без опора, но веднага след това полетяха надолу. Въжетата рязко ги дръпнаха. Телата се разтърсиха, гърчиха се няколко секунди и едно по едно увиснаха неподвижно.

— Се-ва-ра! Се-ва-ра! Се-ва-ра! — продължаваше да скандира тълпата.

Но магията на масовата омраза вече свършваше. Гласовете утихнаха и деформираните лица замаяно се оглеждаха наоколо, сякаш искаха да разберат дали това не е било сън. Единствено Бързия стоеше неподвижен и безсмислено гледаше към увисналите трупове. Сред тях беше и онзи, който приличаше на Антеро, но не беше Антеро.

Не можеше да проумее тази смърт. Как? Защо? Кой има право да се разпорежда с чуждия живот?

Една тежка ръка здраво стисна рамото му. Обърна се и през кръглите отвори в черната качулка видя две хладни сиви очи, които втренчено го оглеждаха. Гласът на стражника долетя изпод тъмния плат приглушен и далечен:

— Ти извика преди малко, когато видя пленниците. Познаваш ли някого от тях?

— Не — объркано каза Бързия. — Припознах се. Мислех, че познавам един от тях, но сгреших.

— Аха! Припознал си се. Значи все пак познаваш някакъв сева… Пфу! Исках да кажа зебарец. Тръгвай след мене, без да се съпротивляваш.

— Къде отиваме?

Стражникът се засмя, развеселен от въпроса.

— В Центъра за лоялност, разбира се. Няма да си губя времето с тебе. Там ще разкажеш всичко.

Двамата бавно си пробиваха път през разотиващата се тълпа. Разблъсквайки навалицата около себе си, Бързия се мъчеше да извлече от натъпканите в мозъка нови понятия значението на тези думи. Център за лоялност… Място, от което никой не се завръща. Там попадат държавните престъпници. Какво ги чака? Смърт? Или затвор? Превръщане в животни, които дълбаят тунели под земята? Не! Не биваше да допусне това!

Навалицата оредяваше. Арестуваният и неговият пазач стигнаха до околните къщи, минаха покрай стените, откриха един широк вход и застанаха под него, за да изчакат, докато хората се разпръснат. През мяркащите се тела Бързия забеляза две черни фигури, които идваха към тях. Трябваше да бяга сега. Ако дойдеха още двама пазачи, нямаше да успее.