Къртицата

Устните на секретаря за миг се свиха в недоволна гримаса. Господин съветникът забеляза това и се усмихна. В чиновническите среди заповедта за похвала беше любезен начин да забиеш някому нож в гърба. От нея нямаше никаква полза, тя не можеше да защити дори от най-малкия донос. За сметка на това разпалваше страстите, и колегите на похваления започваха още по-усърдно да ровят почвата под краката му.

Човекът на екрана вървеше по мрачната улица, следен от камерите, които се сменяха една след друга.

Улицата продължаваше все така мръсна и мъглива. Жълтеникавата светлина на редките фенери хвърляше по стените причудливо изкривената сянка на самотния минувач. На няколко пъти той спираше на ъглите и се оглеждаше. Но пресечките бяха тесни, тъмни и още по-смрадливи от тази улица. Трябваше да продължава по нея. Може би накрая щеше да стигне до някое по-ожививено място.

Под почернелия свод на стар портал се раздвижиха неясни тъмни силуети. Бързия тръгна към тях. Мъглата оредя и в полумрака той различи три човешки фигури, още няколко крачки и вече можеше да ги разгледа по-добре. Това бяха жени, омотани в широки, дълги до земята наметки. Лицата, покрити с дебел слой от бяло мазило, не даваха възможност да се познаят годините им.

Минувачът привлече тяхното внимание. Те бързо се мушкаха с лакти и се загледаха в него. Това, че не се уплашиха, го зарадва. Този път може би щеше да узнае как да стигне до сектор 34. Приветливата усмивка от само себе си се появи на устните му. Той весело кимна и се готвеше да зададе въпроса, когато едната от жените втренчено го огледа от главата до петите и тихо произнесе:

— Ссссссссс.

Този звук сякаш се плесна в лицето му като нещо лепкаво. Бързия спря и несигурно се вгледа в неподвижната бяла маска на жената. Какво значеше това? Защо съскането звучеше така безсрамно? Да! Да, това е! От знанията, които му бяха внушени, преди да попадне в канцеларията, изплува нужното сведение. Звуците „С“ и „В“ са неприлични. Употребяват се само в ругатни. А когато е наложително да се използуват, заменят се с „Б“ и „З“. Но нима тази жена знаеше по-малко от него, бившия затворник?

Тя се обърна към другите две и се разсмя с хриплив, невесел смях.

— Не разбира! Ох, ще ме умори! Какъв е як, а пък не разбира…

После стана нещо грозно, нещо невероятно грозно. Тя повдигна ръце към шията си, хвана двата края на наметката и ги дръпна встрани. Все още неразбиращ, Бързия погледна белеещото се в тъмнината голо тяло, отпуснато и застаряло, несъзнателно вдигна ръка и захапа пръста си. Прилошаваше му. Без да каже нито дума, забравил за въпроса си, той се обърна и побягна с всички сили. Зад гърба му кънтеше злобно кикотене.

Спря се едва когато остана без дъх. Кръвта тъпо удряше в слепоочията му. Лицето му пламтеше от срам и обида. Какъв беше този свят? Имаше ли тук място за него?

Улицата постепенно се разширяваше. Наблизо отново прозвучаха стъпки и Бързия се огледа. Този път трябваше да бъде по-предпазлив.

От една пресечка изпълзя грамаден, тежък сандък от жълти нерендосани дъски. Като се вгледа по-внимателно, Бързия забеляза под него някаква топка от мускули, която се поклащаше върху криви и масивни като пънчета крака. Извити нагоре, дългите ръце обхващаха сандъка. Превит под непосилния товар, човекът пъхтеше и гледаше под краката си. Той не забеляза Бързия, не чу повикването и се скри заедно със сандъка в един тъмен, широк вход.

Започна да става по-светло. Мъглата се разреждаше. В тази част на улицата фенерите стояха по-близо един до друг и светеха малко по-ярко. Но фасадите бяха все така олющени и все такива вонящи купчини отпадъци лежаха по тротоарите.

Някакъв странен, мощен звук привлече вниманието на затворника. Той се ослуша. Някъде напред имаше… Какво? Река? Голяма машина? Или… Или тълпа от хора!

Забърза напред, зави зад един ъгъл и спря. Право пред него, съвсем наблизо се откриваше широк площад, изпълнен с народ. Хората се блъскаха, промушваха се, стремяха се към центъра на площада, където, застанал върху висока трибуна, някакъв човек размахваше ръце, удряше се в гърдите и крещеше нещо неразбрано.

Тези хора поразиха Бързия. Пред него гъмжеше невероятна тълпа, излязла сякаш от кошмарния сън на безумец. Всички бяха облечени в различни костюми — нови, изтъркани, закърпени, сиви, зелени, оранжеви, лилави, червени, карирани, раирани… Убити или ярки, тук се смесваха всички цветове. Но не това беше поразяващото. Хората! Какво беше станало с тези хора? Както дрехите им, така и те самите се различаваха безкрайно един от друг. Това бяха изкривени, грозни, трагични карикатури на човеци. Телата им — ту ниски, ту високи, ту топчести, ту тънки като пръчки, се преплитаха в тази тълпа. Често страшните деформации така обезобразяваха фигурите, че в тях едва можеше да се познае принадлежност към човешкия род.