Кралицата дева

— Вземи картата — каза Силеан и прегърна силно Джура. — Съжалявам, че се усъмних в теб. Върви и намери този наш побъркан крал. Върни го жив и здрав.

— Силеан се отдръпна от Джура. — Как ще се облечеш?

Джура се усмихна:

— Като ултен. Това ще ме предпазва. В раклите си леля ми има ултенски дрехи. Ще ги взема.

Силеан целуна приятелката си по бузата:

— Върви с Божията помощ и се връщай по-бързо.

Джура предпазливо яздеше през територията на вателите. Старото, дрипаво ултенско облекло вонеше толкова отвратително, че отначало конят подскачаше и се вдигаше на задните си крака. Джура не му се ядоса. Самата тя все още не можеше да свикне с миризмата. Беше задигнала вехтия, някога блестящ костюм от къщата на леля си и след това беше оваляла дрехата в свински тор и пепел, за да добие автентичния аромат и цвят на ултенско облекло. Вдишвайки вонята на дрехите, с които бе облечена, Джура се досети защо единствено людете от племето ултени не се страхуваха свободно да скитат из земите на другите племена.

Под вонящата ултенска дреха Джура бе облякла зелената ловна униформа на женската гвардия. Дрехите прикриваха цял арсенал от оръжия.

Тя яздеше на запад. Промъкваше се по тесни пътеки, където нямаше опасност да срещне пътници или каруци. Просеше храна и вода от хора, живеещи в паянтови колиби сред гората. След като бе пътувала цял ден, тя разбра защо хората на Брита нападаха южните, богати земи на ириалите.

Късно вечерта Джура стигна до някаква страноприемница. Светлина на свещи се процеждаше през плетените от леска и измазани с кал стени на хана. Чуваше се груб смях и звън на оръжие. Джура върза коня си за едно дърво и се отправи към вратата на страноприемницата. Вътре се биеха, а това със сигурност значеше, че е намерила съпруга си. Оставаше да се надява, че е дошла навреме, за да го спаси. Тя бутна вратата и влезе, но никой не й обърна внимание. Всички погледи бяха вперени в двама вателски гвардейци, които се биеха с широки мечове. Биеха се ей така — за забавление — на себе си и на другите. Джура се почувства глупачка, дръпна мръсната качулка, така че да скрива лицето й и седна на свободно място край масата. Всички сътрапезници моментално се озърнаха, ужасени от миризмата. Когато видяха закачулената фигура, отдръпнаха се по-далеч от нея. Някаква мършава жена попита Джура какво ще пие и поиска медна монета в предплата.

Изпод надвисналата качулка Джура огледа малката кръчма, но не откри никой, който да напомня на рус англичанин. Покрай стените стояха няколко ватели, почти толкова мръсни, колкото нея самата.

Докато Джура пиеше бирата си, боят между гвардейците приключи. Заложените за победителя кожи, стоки, дрехи и дребни животни смениха притежателите си.

— Каква е тази воня? — извиси се пиянски глас.

Джура остави чашата и се надигна. Искаше да си тръгне колкото се може по-бързо, но една тежка ръка се стовари върху рамото й.

— Ултенско момче! — изкрещя някой. — Да му дадем урок!

Джура се опита да се махне, но една ръка сграбчи и смъкна качулката й. Лицето й се откри.

— Брей! — удиви се някой. — Момиче!

— Хубавица, при това!

— Хайде да й дадем един малко по-особен урок! — се обади някой, смеейки се.

Двайсетина мъже бавно тръгнаха към Джура. Ръцете й сграбчиха ножовете, скрити под дрехите й.

— Ей, я стойте! — разнесе се гърлен глас. Говореше на ланконски, но с някакъв странен, селски акцент, който Джура не беше чувала.

Между мъжете си пробиваше път едър, прегърбен човек с мазна черна коса и превръзка на едното око. Беше навлечен във всевъзможни дрипи.

— Не закачайте дъщеря ми! — викна той, посягайки към Джура.

Тя се отдръпна инстинктивно.

— Върви с мен, иначе ще те убият — прошепна парцаливецът в ухото й.

Джура позна гласа на Роуан.

Беше толкова същисана, че го последва без повече въпроси. Мъжете в кръчмата бяха вече достатъчно пияни, отпуснати и обзети от леност. Бяха се забавлявали достатъчно с боя между гвардейците и оставиха прегърбеният старец да изведе дъщеря си от кръчмата.

— Ти! — възбудено прошепна Джура щом се озоваха навън. — Дойдох, за да те върна обратно жив и здрав.

— Ти да ме върнеш жив и здрав? Току-що спасих честта ти и вероятно — живота ти.

— Можех сама да се защитя. Роуан изруга в отговор:

— Имаш ли кон? Трябва да се махнем оттук колкото се може по-бързо. Да не би да си оставила коня си на открито и някой от тези главорези да го е откраднал? Бога ми, страхотно вониш!

— Скрила съм коня си.

— Добре. Яхвай го тогава и тръгвай на североизток. След час спри. Аз ще те настигна.

— Не бива да отиваш в кръчмата. Трябва да се върнеш при ириалите и…

— Тръгвай! — изкомандва той. — Някой идва насам и не искам да те вижда. Аз ще остана — имам още малко работа тук.

Джура потъна в сенките на дърветата, намери коня си, яхна го и се отдалечи. Разумът й не позволяваше да остави Роуан сам, но сърцето й все още се свиваше от страх при спомена за мъжете, които се нахвърлиха върху й. А и беше толкова изненадана от маскировката на Роуан, от способността му да се слива с тълпата.