Крайбрежие

Зачаках. Наситеният мирис на надигаща се морска вода ме обгърна. Чувах плисъка на вълните, който се сливаше с бученето на кръвта в главата ми, във вените ми. Гледах Флин в очакване да заговори и изведнъж се почувствах много спокойна.

Най-после той ме погледна и кимна.

— Упорита си. Като баща си.

— Аз съм саланка — казах и се усмихнах. — Главата ми е пълна с камъни.

Последва нова, по-дълга пауза.

— Дори да измисля нещо, нали знаеш — може да не стане. Да ремонтираш вятърна мелница е едно, но това е съвсем друго. Няма никакви гаранции. Ще трябва да ги накараме да се обединят. Ще се наложи всички в Ле Салан да работят колкото сили имат. Ще ни трябва чудо.

На нас. От това бузите ми пламнаха и сърцето ми заблъска неудържимо.

— Значи може да се направи? — задъхано, нелепо. — Значи има начин да се спрат наводненията?

— Трябва да помисля за това. Но има начин да ги накараме да се обединят.

Той пак ме гледаше по онзи странен начин, сякаш думите ми го забавляваха. Но сега имаше още нещо — втренчен, съсредоточен поглед, сякаш ме виждаше за пръв път. Не бях сигурна, че ми харесва.

— Знаеш ли — каза Флин накрая, — не е сигурно, че някой ще ти благодари за това. Дори да успееш, може да не го приемат. Вече имаш лоша репутация.

Знаех го.

— Не ме интересува.

— Освен това ще нарушим закона — продължи той. — Трябва да искаш разрешение, да подаваш документи, да представяш планове. Очевидно това няма да е възможно.

— Казах ти. Не ме интересува.

— Ще ни трябва чудо — повтори Флин, но виждах, че едва сдържа смеха си. Очите му, така спокойни само преди миг, сега искряха и проблясваха.

— Е?

Тогава той избухна в смях и аз осъзнах, че макар саланците често да се усмихват, да се подсмиват и дори да се давят от кикот, малцина от тях се смеят с глас. Този смях ми звучеше екзотично, странно, като звук от далечно място.

— Добре — каза Флин.

Част втора Да обърнеш прилива

21

През нощта къщата на Омер се наводни. Дъждовете бяха наквасили обилно залива, който при идването на прилива отново поддаде и тъй като къщата на Омер беше най-близо, тя пострада първа.

— Сега вече дори не си правят труда да местят мебелите — обясни ми Тоанет. — Шарлот само отваря всички врати и чака водата да изтече отзад. Бих ги приютила при себе си, но тук е тясно. Пък и момичето им ме изкарва извън нерви. Прекалено стара съм, за да се разправям с момичета.

Мерседес беше станала съвсем непоносима. Вече не се задоволяваше с Гислен и Ксавие и сега прекарваше свободното си време в „Ша Ноар“ в Ла Усиниер, където си беше спечелила цяла свита ухажори усиниерци. Ксавие обвиняваше Аристид за властното му поведение. Шарлот, която бе търсила помощ къде ли не, не знаеше какво да прави. Тоанет предвещаваше бедствие.

— Мерседес си играе с огъня — заяви тя. — Ксавие Бастоне е добро момче, но дълбоко в себе си е същият инат като дядо си. Тя ще го загуби накрая — и доколкото познавам моята Мерседес, точно тогава ще проумее, че той е бил единственият, когото е искала.

Ако бе очаквала отсъствието й да предизвика някаква реакция, Мерседес със сигурност беше разочарована. Гислен и Ксавие продължаваха да се следят взаимно от срещуположните страни на солния канал, сякаш бяха любовници. От време на време ставаха малки инциденти, за които се обвиняваха един друг — срязано платно на „Сесилия“, кофа земни червеи, които по загадъчен начин бяха намерили пътя до един от ботушите на Гислен, — но никой не можеше да докаже нищо. Малкият Дамиен съвсем изчезна от Ле Салан и сега прекарваше по-голямата част от времето на крайбрежната алея в търсене на някого, с когото да се сбие.

Аз също се отдръпнах от останалите. Някога тук имаше живот дори извън сезона, чувстваше се някакъв потенциал. Сега село Ле Салан бе по-мъртво и по-инертно от всякога. Болеше ме, като го гледах. Затова ходех в Лез Имортел със скицник и моливи, но пръстите ми бяха непохватни и не можех да рисувам. Чаках: какво, кого — не знаех.

Флин не ми каза какво да очаквам. Смяташе, че е по-добре да не знам. Така щях да се държа по-естествено. След разговора ни той изчезна за няколко дни и макар да знаех, че крои нещо, отказваше да сподели с мен, докато накрая не го проследих.

— Няма да ти хареса — този ден Флин сякаш кипеше от енергия, очите му имаха цвят на барут — сиви, лъскави и взривоопасни. Зад гърба му вратата на бункера бе леко притворена и аз забелязах нещо увито в чаршаф, нещо обемисто. До стената стоеше лопата, черна от калта в плитчините. Той проследи погледа ми и затвори вратата с ритник. — Толкова си подозрителна, Мадо. Казах ти, работя над твоето чудо.

— Как да се уверя, че си започнал?

— Ще се увериш.

Отново погледнах към вратата на бункера.

— Нищо не си откраднал, нали?

— Разбира се, че не. Там няма нищо особено, само някои дреболии и отломки, които намерих при отлива.

— Пак крадеш — казах аз с неодобрение.

Флин се усмихна.

— Никога няма да забравиш онези омари, нали? Какво е една дребна кражба между приятели?