Крайбрежие

Виждах, че това е уязвимото място: ивица, не по-дълга от десет-петнайсет метра. Когато приливът се втурнеше в заливчето, водата излизаше на брега точно както и в Ле Салан и след това се настаняваше в солните плитчини по-нататък. Ако бреговата линия се повдигнеше само малко, водата щеше да успее да се върне.

Някой вече се бе опитал да го направи с помощта на торби пясък, натрупани по брега. По всяка вероятност баща ми или Аристид. Но ясно се виждаше, че само торби пясък не са достатъчни: трябваха стотици, за да осигурят необходимата защита. Отново си помислих за бариера от камъни не в Ла Гулю, а тук. Временна мярка може би, но поне щеше да привлече вниманието, да покаже на саланци какви са възможностите…

Сетих се за трактора на баща ми и за ремаркето в запустелия заден двор. Имаше и крик, стига само да работеше: беше предназначен за повдигане на лодки с цел оглеждане или поправяне на дъното им. Беше тромав, но знаех, че може да издържи тежестта на всякакви рибарски лодки, дори на такива като „Мари Жозеф“ на Жожо. Реших, че като използвам крика, ще успея да докарам малко камъни в залива, за да направя някаква преграда, която после да се подсили с пръст и да се укрепи с по-малки камъни и насмолен брезент. Може да свърши работа, казах си. При всички случаи си струваше да се опита.

Трябваха ми почти два часа, за да докарам трактора и крика в Ла Буш. Когато свърших, вече беше следобед, но слънцето светеше призрачно иззад пелена от облаци, а вятърът отново бе променил посоката си рязко на юг. Бях с рибарски ботуши и моряшка куртка, с плетена шапка и ръкавици, но въпреки това ми беше студено, а вятърът бе влажен, не валеше, но от надигащия се прилив долитаха пръски. Погледнах разположението на слънцето: предположих, че имам четири-пет часа на разположение. Малко време за това, което трябваше да се свърши.

Работех максимално бързо. Вече бях набелязала няколко големи камъка, но те не бяха толкова подвижни, колкото си мислех, затова се налагаше да ги откопая от дюната. Водата прииждаше около тях и аз използвах трактора, за да ги издърпам от земята. Крикът се движеше непоносимо бавно, като наместваше камъните с късото си ръждиво рамо. Трябваше да ги местя по няколко пъти, докато улуча правилната позиция, като всеки път намотавах големите вериги около камъка и се връщах при крика, после свалях рамото, докато камъкът опре в ръба на бреговата линия така, че да мога да сваля веригите. Скоро подгизнах до кости въпреки рибарските ботуши и куртката, но почти не забелязвах това. Виждах как нивото на водата се покачва, при пострадалото укрепено място на брега вече беше опасно високо и вятърът леко браздеше водната повърхност. Но камъните бяха на мястото си, покрити с парче насмолен брезент, и единственото, което ми оставаше да направя, беше да подсиля преградата с по-малки камъни и пръст, за да закрепя цялото съоръжение за земята.

Точно в този момент крикът се развали. Не знам дали от рамото, което беше претоварено свръх възможностите си, или от нещо в двигателя, или може би от плитката вода, през която го бях прекарала, но той се закова на място и отказа да помръдне. Изгубих време да търся причината за повредата, после, когато видях, че е невъзможно да я открия, започнах да пренасям камъните на ръка, като избирах най-големите, които можех да повдигна, и ги замазвах с лопати пръст. Приливът се надигаше неудържимо, насърчаван от южния вятър. Отдалеч чувах как големите вълни заливат плитчините. Продължих да копая, като пренасях пръстта до брега с трактора и ремаркето. Използвах всичкия брезент, който бях донесла, като го закрепих с още камъни, за да не се измие пръстта.

Бях подсигурила по-малко от четвърт от необходимото разстояние. Въпреки това импровизираната ми преграда удържаше водата. Само крикът да не се беше развалил.

Вече се смрачаваше, макар че облаците се бяха поразсеяли. Небето към Ле Салан беше червено-черно и зловещо. Спрях за малко, за да разкърша гърба си, който ме болеше, и видях, че някой стои над мен на дюната — силуетът му се открояваше на фона на небето.

Дебелия Жан. Не можех да видя лицето му, но по позата му отгатнах, че гледа към мен. Това продължи само секунда, после, когато тръгнах към него, газейки тромаво през калната вода, той просто се обърна и изчезна зад хребета на дюната. Последвах го, но твърде бавно заради умората и разбрах, че докато стигна, той вече ще си е отишъл.

Отдолу виждах как течението напредва към залива. Приливът още не бе достигнал връхната си точка, но от мястото, където стоях, вече забелязвах слаби места в преградата си, откъдето водата щеше да се процеди през пръстта и камъните и да направи пробив. Тракторът вече беше до половината във вода: още малко и двигателят щеше да се намокри. Изругах и се втурнах обратно към брега, запалих трактора, той запъна два пъти, но накрая потегли шумно и възмутено, обгърнат в облак маслени изпарения, и излезе на безопасно място.