Крайбрежие

Най-после стигнаха морето. Отец Албан отстъпи встрани и четиримата носачи влязоха със Светицата във водата. На Поент няма пясък, само камъни по дъното, а водата блестеше измамно ярко от светлината, която отскачаше от повърхността й. Морето беше почти придошло. През писъка на биниу ми се струваше, че чувам първите звуци на вятъра, свистящ в пукнатините, глухия звън на южняка, който скоро щеше да прерасне в тътен почти като от потънала камбана…

— Ла Маринет! — беше старата жена със забрадката, Дезире Бастоне, с очи, потъмнели от ужас. Тънките й неспокойни пръсти още играеха по снимката, на която усмихнатото лице на момче отразяваше светлината от фенерите.

— Не, не е — обади се Аристид, мъжът й, глава на едноименния рибарски род, старец на седемдесет, че и повече години с големи генералски мустаци и дълга побеляла коса под плоска шапка. Беше изгубил единия си крак години преди да се родя по време на същия онзи риболов, убил големия му син. Когато го подминах, той ме изгледа рязко. — Стига с тези приказки за лош късмет, Дезире — добави тихо към съпругата си. — И прибери това.

Дезире извърна очи и сключи пръсти около снимката. Иззад гърбовете им със срамежливо любопитство ме погледна младеж на деветнайсет-двайсет години с очила с малки метални рамки. Като че ли се готвеше да ми каже нещо, когато Аристид се обърна рязко и младежът се завтече да го настигне с безшумни стъпки на боси крака по камъните.

Сега носачите стояха дълбоко във водата, която стигаше до гърдите им, с лице към брега и държаха краката на Светицата потопени в морето. Вълните се удряха в подставката и събаряха цветята, които течението отнасяше. Ален и Гислен Геноле стояха отпред, Флин и баща ми — отзад, като се бореха с напора на вълните. Дори през август тук беше студено: ледените пръски щипеха лицето ми, а вятърът се процеждаше през вълненото ми палто така, че цялата треперех. Но поне бях суха.

Когато всички селяни заеха местата си, отец Албан вдигна пасторала си за последна благословия. В този миг Дебелия Жан вдигна глава към свещеника и погледите ни се срещнаха.

За миг баща ми и аз сякаш пропаднахме в бездна от тишина. Той ме гледаше иззад стъпалата на Светицата с полуотворена уста и съсредоточена бръчка между веждите. Медальонът на гърдите му аленееше от светлината на фенерите.

В гърлото ми заседна нещо, някакво препятствие, което ми пречеше да дишам. Чувствах ръцете си като чужди. Направих крачка към него.

— Татко? Това съм аз. Мадо.

Тишината покри всичко като с пепел.

С крайчеца на окото си като че ли видях Флин да прави някакво движение. Изведнъж зад тях се надигна вълна и Дебелия Жан, който още ме гледаше, се олюля, загуби равновесие, протегна ръка, за да се задържи… и събори света Марина от поставката право в дълбокото на Поент Гризнос.

За секунда тя като че ли по чудо заплува в разяреното море, пурпурната й копринена пола се изду около нея. После изчезна.

Дебелия Жан стоеше безпомощно, загледан в нищото. Отец Албан посегна да улови падналата Светица, но напразно. Аристид се изсмя учудено. Зад гърба му очилатият младеж направи крачка към водата, после спря. Никой не помръдна. После саланци нададоха вой, който се сля с воя на вятъра. Баща ми остана на мястото си още миг — светлините на фенерите изпълняваха абсурден празничен танц по лицето му, застинало без каквото и да било друго движение, — после се втурна навън от морето, като се подхлъзваше на камъните, изправяше се, бореше се с тежките си подгизнали дрехи. Никой не помръдна, за да му помогне. Никой не пророни дума. Хората отстъпиха встрани, за да му сторят път, като извръщаха очи.

— Татко! — извиках аз, когато ме наближи, но той продължи да бяга, без да поглежда назад. Щом стигна върха на Поент Гризнос, ми се стори, че чух да издава звук, протяжен, дрезгав, стенещ звук; но може би беше вятърът.

6

По традиция след церемонията на носа всички отиват и бара на Анжело, за да се почерпят в чест на Светицата. Тази година отидоха по-малко от половината богомолци. Отец Албан се прибра право у дома в Ла Усиниер, без дори да благослови виното, децата — а и повечето майки — отидоха да си легнат и обичайното оживление видимо липсваше.

Разбира се, основната причина беше загубата на Света Марина. Без нея молитвите щяха да останат без отговор, приливите и отливите щяха да вилнеят необуздани. Омер Ла Патат предложи веднага да я потърсят, но приливът беше започнал, а скалите бяха твърде неравни, така че операцията по издирването бе отложена за сутринта.

Колкото до мен, аз се запътих право към къщата и зачаках Дебелия Жан да се прибере. Той не се прибра. Накрая към полунощ отидох при Анжело, където заварих Капюсин да се възстановява от тревогите на чаша кафе и дьовиноазри.

Когато ме видя, тя стана и на лицето й се изписа загриженост.

— Няма го — казах аз и седнах до нея. — Не се е прибирал.

— Няма да се прибере. Не и сега — отговори Капюсин. — След случилото се… пък и като те видя, точно тази вечер… — тя млъкна и поклати глава. — Предупредих те, Мадо. Не можеше да избереш по-лош момент.