Крайбрежие

Огледах лицата бързо, с надежда. Вечно опечалени старици, дългокоси старци с рибарски гети, черни палта или моряшки куртки и ботуши, двама млади мъже в рибарски дрехи, освежени от ярки ризи. Баща ми не беше сред тях.

Празничната атмосфера, която помнех от детството си, тази година като че ли липсваше, около ковчега имаше малко цветя и почти не се забелязваха обичайните дарове. Стори ми се, че селяните гледат мрачно, като хора под обсада. Цареше атмосфера на напрегнато очакване.

Накрая се появи — светлинка от лампа откъм дюните оттатък Поент Гризнос и жалните звуци на свирачите на биниу. Процесията в чест на света Марина беше тръгнала. Биниу е традиционен инструмент, когато се свири добре на него, звучи като гайда. Сега звуците му напомняха котешки писъци, пронизителни тонове, които прорязваха монотонното свистене на вятъра.

Вече виждах поставката, на която стоеше Светицата, четирима мъже — по един от всеки край — се мъчеха да я удържат, докато вървяха по неравната земя. Когато процесията наближи, успях да различа някои детайли: купчината червени и бели цветя в краката на света Марина, церемониалните й одежди, хартиените фенери, пресният варак върху стария камък. Отзад вървяха саланските деца, поруменели от жулещия вятър, с треперещи от изтощение и нерви гласчета. Познах внука на Капюсин, кръглоликия Лоло, и приятеля му Дамиен, двамата подтичваха леко по пясъка, като държаха в ръце хартиени фенери единият зелен, другият червен.

Процесията заобиколи последната дюна. В този момент вятърът подхвана единия от фенерите, той избухна в пламъци и на ярката светлина видях баща си.

Беше един от четиримата, които носеха Светицата, и за кратко успях да го разгледам добре, без той да ме види. Светлината от пламъците беше благоприятна, от нея лицето му изглеждаше непроменено, а чертите бяха станали необичайно оживени. Беше по-едър, отколкото го помнех, напълнял с възрастта, големите му ръце се напрягаха да задържат поставката равна. Лицето му бе силно съсредоточено. Другите носачи бяха по-млади мъже. Забелязах Ален Геноле и сина му Гислен, и двамата рибари, привикнали с тежка работа. Когато процесията спря пред групата посрещачи, с изненада установих, че последният от носачите е Флин.

— Санта Марина! — една жена от тълпата пред мен пристъпи и припряно допря устни до нозете на Светицата. Познах я: беше Шарлот Просаж, която държеше бакалницата, закръглена жена с птиче лице и тревожен поглед. Останалите стояха на почтително разстояние, като някои стискаха амулети или снимки.

— Санта Марина! Върни ни работата. Зимните приливи все наводняват полето. Миналия път ми трябваха три месеца, за да го отводня. Ти си нашата Светица. Погрижи се за нас — гласът й някак съумяваше да съчетае едновременно смирение и сдържано презрение. Погледът й непрекъснато се стрелкаше насам-натам.

Веднага щом молитвата на Шарлот свърши, мястото й заеха други: мъжът й Омер, по прякор Ла Патат7 заради смешното си безформено лице, Илер, саланският ветеринар с плешива глава и кръгли очила. Всички мърмореха със същия припрян и леко обвинителен тон. Не можех да си пробия път, без да предизвикам разправии. Лицето на Дебелия Жан отново беше засенчено от множеството надничащи глави.

— Марин дьо ла Мер, дръж морето далеч от вратата ми. Докарай скумрията в мрежите ми. Дръж настрана оня крадец Геноле от моите развъдници за стриди.

— Света Марина, донеси ни добър улов. Пази сина ми, когато излиза в морето.

— Света Марина, искам червени бикини и слънчеви очила „Рей-Бан“. Искам да лежа на шезлонг до басейн. Искам на Лазурния бряг и на плажа в Кан. Искам коктейли, сладоледи и пържени картофки. Всичко освен риба. Моля те. Където и да е, само не тук.

Момичето, което се молеше за слънчеви очила „Рей-Бан“, ме погледна крадешком, преди да отстъпи встрани. Сега я познах: беше Мерседес, дъщерята на Шарлот и Омер, която нямаше осем годинки, когато си заминах от острова, а сега бе висока и дългокрака, с бухнала коса и хубави пълни устни. Очите ни се срещнаха, аз се усмихнах, но момичето само ме изгледа с неприязън и си проправи път край мен в тълпата. Друг зае мястото й — стара жена с кърпа на главата, смирено надвесена над избеляла снимка.

Процесията тръгна отново към морето, където краката на Светицата трябваше да се потопят във водата, за да се осветят. Настигнах края на шествието точно когато Дебелия Жан се извърна. Видях го в профил, с плувнало в пот лице, зърнах нещо като медальон на врата му и пак не успях да уловя погледа му. Една секунда — и вече беше късно, сега носачите пристъпяха по каменистия склон надолу към водата и отец Албан протягаше ръка, за да предпази Светицата да не падне. Свирачите надаваха оглушителен вой, втори фенер се подпали, после трети и вятърът разпиля черни пеперуди в небето.