Крайбрежие

Пясъкът ни омагьосваше. Сега гледахме на него по друг начин — не като златен прах, а като останка от вековете: кости, черупки, микроскопични частици фосилна материя, стъклен прах, разтрошен камък, отломки от отдавна отминали времена. В пясъка имаше хора: любовници, деца, предатели, герои. Имаше керемиди от отдавна рухнали къщи. Имаше воини и рибари, нацистки самолети, строшени глинени съдове и разбити на късчета божества. Имаше бунт, имаше и поражение. Имаше всичко и всичко там се беше сляло в едно.

Сега го виждахме: виждахме колко безполезно е било всичко — войната ни с приливите, враждата с усиниерците. Виждахме в какво ще се превърне.

63

Оставаха два дни до фестивала на света Марина, когато най-после се реших да посетя гроба на баща си. Отсъствието ми от погребението беше неизбежно, но сега се бях върнала и от мен се очакваше да отида.

Усиниерците имат свое гробище в спретнатия, обрасъл с трева църковен двор, с пазач, който поддържа гробовете. В Ла Буш ние правим всичко сами. Налага се. В сравнение с техните надгробни камъни нашите изглеждат езически примитивни, монолитни. И ние се грижим за тях с любов. Един от най-старите гробове принадлежи на млада двойка, на камъка пише простичко: „Геноле—Бастоне, 1861—1887“. Някой още слага цветя върху него, макар че със сигурност никой не е достатъчно стар, за да помни хората, погребани в него.

Бяха погребали баща ми до Малкия Жан. Надгробните им камъни си приличат като близнаци по големина и цвят, макар че времето е сложило отпечатъка си върху камъка на Малкия Жан — повърхността му е обрасла с лишеи. Когато се приближих, видях, че около двата гроба е посипан чист чакъл и че някой вече беше подготвил пръстта за засяване.

Бях донесла малко лавандула, за да я засадя около камъка, и градинска лопатка, с която да копая. Изглежда, отец Албан бе направил същото: ръцете му бяха изцапани с пръст, а пред двата камъка имаше прясно засадено червено мушкато.

Старият свещеник като че ли се изненада, когато ме видя, сякаш го бях заловила на местопрестъплението. Той няколко пъти отри ръце една в друга.

— Радвам се, че изглеждаш така добре — каза. — Ще те оставя да се сбогуваш на спокойствие.

— Не си отивайте — аз пристъпих напред. — Отче Албан, приятно ми е, че сте тук. Исках…

— Съжалявам — той поклати глава. — Знам какво искаш от мен. Мислиш, че знам нещо за смъртта на баща ти. Но нищо не мога да ти кажа. Остави нещата така.

— Защо? — попитах аз. — Трябва да разбера! Баща ми си отиде по някаква причина и мисля, че вие я знаете!

Отец Албан ме погледна строго.

— Баща ти се удави в морето, Мадо. Излезе с „Елеанор 2“ и падна през борда. Точно като брат си.

— Но вие знаете нещо — тихо казах аз. — Нали?

— Имам… подозрения. Точно като теб.

— Какви подозрения?

Отец Албан въздъхна.

— Откажи се, Мадлен. Нищо не мога да ти кажа. Каквото и да знам, то е обвързано с тайната на изповедта и аз не мога да говоря — стори ми се обаче, че долових нещо в гласа му, някаква странна интонация, сякаш в думите му имаше нещо друго, което той се мъчеше да ми подскаже.

— Но някой друг сигурно може — отвърнах аз, като го хванах за ръка. — Това ли искате да ми кажете?

— Аз не мога да ти помогна, Мадлен — въобразявах ли си или наистина наблегна на думата „аз“? — А сега ще си вървя — каза старият свещеник и внимателно освободи ръката си от моята. — Трябва да подредя старите регистри. За раждане и смърт, нали знаеш. Отдавна го отлагам. Но това е мое задължение. Много ми тежи — ето я отново: онази особена интонация.

— Документи? — попитах аз.

— Регистри. Някога имах писар. После монахините ми помагаха. Сега няма кой.

— Аз мога да ви помогна — не си въобразявах: той наистина се опитваше да ми каже нещо. — Отче Албан, нека ви помогна.

Той се усмихна особено любезно.

— Колко мило, че ми го предлагаш, Мадлен. Това много ще ме облекчи.

64

Островитяните не се доверяват на документи. Затова сме възложили на свещеника да пази тайните ни за странни раждания и жестока смърт, да се грижи за родословното дърво на всеки от селото. Информацията е общодостъпна, разбира се, поне на теория. Но тайната на изповедта лежи върху нея като печат и я погребва под праха. Тук никога не е имало компютър и никога няма да има. Вместо това има дебели книги, гъсто изписани с червеникавокафяво мастило и папки с цвят на плесен, съдържащи документи, станали трошливи от времето.

Подписите, разпрострени или сгушени в ъгъла на тези страници, съдържат цели истории: тук неграмотна майка е залепила розово листенце върху свидетелството за раждане на детето й, там мъжка ръка се е запънала на мястото за подпис върху смъртния акт на жена си. Бракове, мъртви раждания, смърт. Ето двама братя, убити от немците за превозване на черноборсаджийски стоки от континента, ето цяло семейство, починало от инфлуенца, на друга страница момиче — Просаж — е родила бебе от „баща неизвестен“. Отсреща друго момиче, четиринайсетгодишно, още дете, е починало при раждането на бебе с малформации, което не е оживяло.