Крайбрежие

— Не вярвай на ония свраки. Те разправят какво ли не — той ме погледна и ми се стори, че се е изчервил малко. — Монахини, хе! Те са най-големите клюкарки. Пък и онази история, каквато и да е била, стана преди много време. Как може да има нещо общо с това как е загинал Дебелия Жан?

Може би не как, а защо. Не преставах да мисля за това, за връзката със самоубийството на брат му отпреди трийсет години на „Елеанор“. Дали баща ми не беше направил същото? И защо бе взел със себе си динамит?

Толкова дълго размишлявах над това, че Капюсин се уплаши да не се отрази зле на възстановяването ми. Може би беше говорила за това с отец Албан, защото старият суховат свещеник дойде да ме види два дни по-късно, по-мрачен от всякога.

— Свърши се, Мадо — каза той. — Баща ти почива в мир. Сега трябва да оставиш душата му в покой.

Сега вече се чувствах значително по-добре, макар че все още бях много уморена. Облегната на възглавниците, аз виждах ясното августовско небе зад гърба му. Хубав ден за риболов.

— Отец Албан, коя е Елеанор? Познавахте ли я?

Той се поколеба.

— Познавах я, но не мога да говоря за нея с теб.

— От Лез Имортел ли беше? От монахините ли?

— Повярвай ми, Мадо, по-добре е да я забравим.

— Но след като той е кръстил лодка на нея… — опитвах се да обясня колко важно е било това за баща ми, как никога след това не е кръщавал лодките си на живи хора, дори на майка ми. Със сигурност неслучайно бе избрал точно тази лодка. И какво обяснение можеше да има за нещата, които Матиас беше намерил вътре?

Но отец Албан беше по-малко разговорлив от обикновено.

— Няма никакво обяснение — каза той. — Остави Дебелия Жан да почива в мир.

62

Прекарах в Лез Имортел почти цяла седмица. Илер ми препоръча още седмица почивка, но аз ставах все по-нетърпелива. Небето зад високия прозорец ме мамеше, от него към леглото ми се спускаха златни прашинки. Месецът беше почти към края си: след няколко дни щеше да настъпи пълнолуние и отново щеше да дойде време за фестивала на света Марина на Поент. Чувствах се така, сякаш всички тези познати неща се случваха за последен път, че всяка секунда е последно сбогуване, което не бива да пропускам. Приготвих се да си отида у дома.

Капюсин се противопостави, но аз безцеремонно отхвърлих аргументите й. Твърде дълго отсъствах. Трябваше все някога да се върна в Ле Салан. Дори не бях виждала гроба на баща си.

Ла Пюс отстъпи пред такава решителност.

— Можеш известно време да поживееш в караваната ми — предложи тя. — Няма да те пусна сама в онази празна къща.

— Всичко ще бъде наред — обещах й аз. — Няма да се върна там. Но имам нужда да остана за малко сама.

Същия ден не отидох в къщата на Дебелия Жан. С учудване установих, че не съм любопитна да я видя и нямам никакво желание да влизам в нея. Вместо това отидох на дюните над Ла Гулю, за да огледам какво е останало от моя свят.

Повечето от туристите си бяха отишли. Морето беше като коприна, небето — ярко и синьо като от детска рисунка. Ле Салан се печеше мълчаливо на късното августовско слънце, както бе правило в продължение на толкова години. Саксиите с цветя на прозорците и градините, напоследък занемарени, бяха повехнали и мъртви, забравените смокинови дървета раждаха дребни, злобни плодчета, кучетата лаеха пред къщите със спуснати капаци, стръкчетата заешка опашка бяха бели и крехки. Хората също се бяха променили. Омер сега прекарваше часове наред в бара на Анжело, играеше карти и обръщаше чашки дьовиноаз. Шарлот Просаж, която бе станала толкова мила след идването на децата през лятото, сега отново криеше лицето си под кафяви забрадки. Дамиен беше навъсен и заядлив. За двайсет и четири часа след завръщането си успях да установя, че Брисман не просто бяха разорили Ле Салан: те бяха го заличили напълно.