Ковачница на мрак

Огнена стена бе надвиснала над морето Витр все едно се беше родило ново слънце. Но не беше толкова ярко, че да ги заслепи. Пламъците, които се гърчеха по краищата му, сякаш изригваха навън и политаха на жилки и нишки като стопено злато, изтръгнало се от краищата на въртящо се колело. Тези огньове изчезваха като искри, без да се завъртат в полет или да се извиват надолу към сребристата повърхност на морето.

Излъчването беше неподвижно, надвиснало в небето. Трудно беше да се определи големината му, но отражението, което хвърляше над морето, беше огромно.

Отрядът спря на брега. Конете трепереха и когато Спинок се озърна надясно и наляво, беше поразен от тази дръзка самонадеяност: от това, че той и приятелите му Стражи — тайстите и Куралд Галайн, и дори Майка Тъма — могат да се опълчат твърдо на такива природни сили.

Обзе го внезапна увереност: това море никога нямаше да бъде победено. Щеше да продължава да расте, да поглъща земя, както бе погълнало чудовища, да трови въздуха, да отнема живота от всичко, което докосне. Магия нямаше да успее срещу него, а самото предизвикателство на волята беше крехко и уязвимо.

— Вътре има нещо! — извика един от Стражите.

Спинок вдигна отново очи към огненото знамение.

Въздухът наново изпращя със сила, от която конете залитнаха и няколко мъже и жени изпопадаха от седлата. Задуха вятър и разлюля повърхността на Витр, и от брега най-сетне се видя донякъде колко далече е това разгневено слънце. Силата на урагана, изливащ се от огнения кръг, надигна вълни над морето.

Спинок като че ли първи осъзна какво предвещава това и викна:

— Трябва да бягаме! Командире! Назад!

Калат Хустаин го погледна, а след това завика:

— Оттегляй се! Бързо!

Конете, някои хвърлили ездачите си, вече бягаха от връхлитащия ураган. Брегът започна да се тресе.

Отекна трети взрив.

Спинок погледна през рамо.

„Бездната да ме вземе. Бездната да ни вземе всички!“

От огненото кълбо се появиха дракони, с разперени криле, опашките им разсичаха въздуха след тях. Един след друг Елейнт изригваха и се извисяваха във въздуха като птици, освободени от клетка. Смътно, през воя на вятъра, до ушите му стигнаха пронизителните им крясъци.

Към брега се понесоха гигантски вълни.

Нямаше нужда от повече подкани от Калат Хустаин. Отрядът препусна назад в паническо отстъпление. Дори канарите не изглеждаха надеждна защита от това, което идваше.

Спинок остави коня си сам да намери пътя. Над него се понесе огромна сянка и той погледна нагоре и видя корема и прозрачните криле на дракон. Дългата шия и главата изпълниха полезрението му, докато съществото минаваше над него, и Спинок видя как очите му сякаш блеснаха, щом го погледна отгоре. След това заострената като клин глава се кривна, докато звярът оглеждаше ездачите, едва успели да излязат от скалите и вече препускащи през мъртвото поле към черните треви на Блещукаща съдба.

Ноктестите пръсти на дракона се разпериха и се свиха.

След още няколко мига, със свирепи удари на крилете, съществото се извиси в небето. Един от другите дракони свърна към него, но се отдалечи, щом челюстите на първия изщракаха предупредително във въздуха.

Към Спинок препускаше ездач и той видя, че е сержант Беред. Сержантът го изгледа с подивели очи и извика:

— Девет!

— Какво?

— Девет са! После се затвори!

Спинок се извърна назад, но в този момент конят му стигна до високата трева и се хвърли в най-близката пътека. Високите стръкове го режеха като бръсначи и Спинок смъкна забралото, наведе глава и препусна навътре в Съдбата.

Земята потрепери от няколко труса, а вятърът се усили, поваляше тревите от всички страни.

Той погледна назад. Първите огромни вълни вече се разбиваха в канарите и ги разхвърляха настрани като камъчета.

Сребърните стени връхлитаха и помитаха тревите.

Мълния блесна и го заслепи. Чу викове и писъци, а след това конят му вече падаше и той изхвърча във въздуха и падна тежко в тревите. Безброй стръкове се врязваха през кожената му броня като наточени остриета и той скри лицето си с ръце. Най-сетне спря.

Свали ръце от очите си и зяпна невярващо.

Витр се разбиваше в невидима стена, очертана от края на Блещукаща съдба, и там сребристата вода се надигаше и връхлиташе, а след това безсилно рухваше назад. Вълна след вълна се блъскаха в невидимата преграда и всяка губеше силата си в яростна безпомощност.

Спинок се надигна бавно, изненадан, че не си е счупил нищо. Но целият беше в кръв. Конят му също се изправи, треперещ и оплискан в червено от раните си. От двете му страни се появиха други Стражи, залитаха по пометените от вятъра треви. Видя Калат Хустаин, свил едната си ръка до гърдите, явно счупена между рамото и лакътя, а лицето му беше раздрано като от ястребови нокти.

Замаян, Спинок погледна нагоре. Зърна далече на юг малко петно — последния видим в небето дракон.

„Девет. Той каза девет.“

Ендест Силан чу тропота на копита по пътя зад себе си и свърна в плиткия изкоп, та ездачът да го подмине. Придърпа по-плътно наметалото около себе си и вдигна качулката, за да забули очите си в сянка.