Ковачница на мрак

— Добър, честен отговор. Работата е, че всъщност никой не знае. Но проклетите му животни са безпогрешни. Дали напрягането в мускулите на ездачите им подсказва от коя посока идва опасността? Може би. Според някои е така. Или навярно Бягащите псета са прави, като казват, че има връзка между душите — душата на ездача и душата на коня. Кръвно обвързване или каквото е там. Няма значение. Това, което трябва да разбереш, е, че ще изковете нещо заедно, докато не започнете да разчитате само на инстинкта. Ти ще знаеш накъде отива животното и то ще знае накъде искаш да отиде. Просто така става.

— Колко време отнема, сержант?

Раскан беше виждал тази лишена от всякаква страст твърдост, появила се сега в очите на момчето.

— Е, точно това е важното. И за двама ви. Не можем да определим колко време е нужно. Тъй че, от днес насетне, просто ще видим как върви. Само не очаквай да яздиш тази кобила повече от левга или две на ден. Но ще я водиш и ще се грижиш за нея. Много хора твърдят, че от кобилите не ставали добри бойни коне. Лордът смята друго. Всъщност той разчита на оная стадната работа с конете, а и язди жребеца, господаря на стадото. Разбираш ли какво ти казвам?

Аратан кимна.

Момчето и кобилата се потрудиха здраво него следобед, с повода, а после без него, и дори от мястото си, с приятелите си Погранични мечове на дънера, Ферен можеше да види лъсналата пот по черната кожа на животното. А когато най-сетне сержантът накара сина на лорда да обърне гръб на бойния кон и животното закрачи свободно и застана до Аратан, Галак изсумтя:

— Добре.

— Неохотно признание — подхвърли Виле. — Май чух как нещо се сцепи в теб, когато го каза, Галак.

— Униформи и подковани ботуши. Признавам, че не съм много впечатлен от тия обитатели на къщи.

— Просто друг обичай — каза Ринт. — Нито по-добър, нито по-лош, просто различен.

— Едно време, когато в гората още имаше глигани…

— Когато още имаше гора — прекъсна го Виле.

Галак продължи:

— Когато още имаше викачи и кучета. И безкрайна гора. А глиганът няма къде да ходи. Той не си гледа просто неговата работа, да надуши самка или каквото е там.

— Та какво? — попита Ринт, лаконичен както винаги.

— Казваш, че не било по-добро или по-лошо, просто различно. Според мене сам себе си лъжеш. Искаш да им утъпчеш пътеката, да продължат — давай. Гледал съм женски терет, слязъл да пие на потока, в парата на разсъмване, и се разплаках, защото беше последната самка на мили околовръст. Никакъв мъжки за нея, самотен живот и още по-самотна смърт, докато дърветата се сгромолясват наоколо.

Ферен се покашля, още загледана в момчето, което вече вървеше с кобилата като вярно куче по петите му, и каза:

— Битките оставят пустош. Виждали сме го на границата, не е по-различно и тук. Войната е като торфен пожар. Никой не забелязва, докато не стане твърде късно. А тогава вече няма къде да се бяга.

Порталният сержант закуцука, повел подопечните си обратно към къщата.

— Значи си е взела любовник — изръмжа Галак. Нямаше нужда да добавя: „И какво толкова?“

— Казват, че магията, която я обгръща, вече била непроницаема — каза Ринт замислено. — Спирала всякаква светлина. Обкръжавала я където и да иде. Имаме си кралица, която никой вече не може да види, освен Драконъс, така мисля.

— Вече мислиш? — попита Галак.

Ферен изсумтя, а другите се изсмяха сухо, дори Галак.

Малко след това Ферен каза сериозно:

— Момчето се е вцепенило от страх, и нищо чудно. Доколкото чух, до този ден баща му е бил също толкова невидим за сина си, колкото новата му любовница предпочита да е в Цитаделата си.

— Никакъв смисъл не виждам в това — каза Галак и поклати глава.

Ферен го изгледа изненадано.

— Много ясно. Наказва майката на момчето.

Брат ѝ повдигна вежди и попита:

— Знаеш ли коя е?

— Знам коя не е, и това е повече от достатъчно.

— Е, сега вече ме обърка — подхвърли Виле кисело.

— Теретът на Галак, Виле. Лочи вода на потока, докато се ражда денят. Само че денят изобщо не се е родил, не и за нея. Знаеш, че е обречена, знаеш, че е свършено със самката с милите очи. Кой е убил самеца ѝ? Със стрела или с примка? Някой.

— И ако този убиец се гърчи цяла вечност в прегръдката на Хаоса, само това е заслужил — изсъска Галак.

Виле вече се беше намръщил.

— Малко прекаляваш, Галак. Все пак ловуваме, веднъж на няколко дни. Убиваме, щом се наложи, за да останем живи. Не е по-различно от ястреб или вълк.

— Но не сме като ястребите и вълците, Виле. Можем да се сетим за последствията от това, което правим, а това ни прави… уф, не се сещам за думата…

— Виновни? — предположи Ринт.

— Това е думата, да.

— Не разчитай на съвестта. — Ферен долови горчивината в гласа си, но ѝ беше все едно. — Тя винаги се прекланя пред нуждата.

— А нуждата често е лъжа — добави Ринт и кимна.

Ферен гледаше разровения торф на тренировъчния полигон. Насекоми кръжаха и танцуваха над локвичките, оставени от копитата. Светлината бавно гаснеше. От шубраците зад тях доехтя вечерна птича песен — прозвуча странно жалостиво. Почти ѝ призля.

— Непроницаем мрак, викаш? — Виле поклати глава. — Защо ще го прави?