Ковачница на мрак

Ринт, Пограничен меч вече от седем тежки години, стоеше срещу Раскан, облегнал гръб на стената на цитаделата. Беше скръстил ръце и приличаше на разгонен глиган, готов да подгони свиня през горите. Носеше, забеляза кисело Раскан, изтъркани мокасини от дебела здрава кожа на хенен. Командването на Ринт и другите трима Погранични мечове нямаше да е лесна работа, прецени сержантът. Спечелването на уважението им сигурно щеше да е още по-трудно. Вярно, двете винаги се опираха едно на друго, но без уважение командването винаги се запъваше, докато обратното не винаги беше вярно. Достатъчно доказателство беше, че званията и ранговете, които някога се печелеха със служба, сега се бяха превърнали в монети, теглени на мръсни везни, и дори жалкият чин на Раскан идваше от това, че се падаше братовчед на Айвис, и той знаеше, че може и да не се окаже годен за всичко това.

— Всичко е зарад калдъръмите, по които вървиш — рече Виле, седнал отпуснат до стъпалата, водещи към хлътналия ров от двете страни на рампата на портата. — Меката пръст не ги похабява така. Виждали сме ги много от онез, маршируващите по пътя войници в граничните войни, да пристигат с подбити крака. Ако бяхме направени да вървим по камък, щяхме да сме с копита, като скалните кози.

— Е, нали затова са здраво подкованите ботуши — обади се Галак. — Копита за клопащи по пътя. Просто им набий налчета или ги подкови, както подковават кон.

— Налчетата развалят настилката и подовете — възрази Раскан. — А много пъти на ден трябва да влизам в къщите по задачи.

— Трябва да издържат на пътя обаче — подхвърли Ринт и грубоватото му лице се набръчка в леко гадна усмивка.

Раскан го изгледа замислено и попита:

— Бил си на запад, а?

— Не далече. Никой от нас не е стигал далече. Нищо няма там в Пустошта, пък и отсам вододела, впрочем.

Ето, че дойде и последният от назначените му Погранични мечове, Ферен. Беше сестра на Ринт, може би няколко години по-млада. Жилава, докато той беше плещест, и малко по-висока между другото, имаше китки на стрелец, с предпазител за стрелите от усукана мед, който не сваляше никога — така поне разправяха, — и походката ѝ беше някъде между котка и вълк, сякаш мисълта за лов и дебнене никога не я напускаше. Очите ѝ бяха леко дръпнати, което намекваше за кръв някъде на изток от Черния лес, но трябваше да е оредяла, след като у брат ѝ почти не се забелязваше.

Раскан се опита да си представи тази жена да минава през Голямата зала на някой Велик дом из кралството, без да оскърби домакините, и не можа. Мястото ѝ беше сред дивото, но пък и с приятелите ѝ беше така. Бяха груби и недодялани, но колкото и не на място да изглеждаха тук, Раскан знаеше много добре, че нещата скоро ще се обърнат — щом оставеха цивилизацията зад гърба си.

Сред Пограничните мечове нямаше никакви рангове. Вместо тях действаше някаква тайнствена, загадъчна йерархия и го правеше плавно, сякаш обстоятелствата диктуваха кой командва във всеки даден момент. За това пътуване обаче обстоятелството беше просто: Раскан командваше тези четиримата и заедно отговаряха за безопасността не само на лорд Драконъс, но и на учителя и момчето.

Пограничните мечове също така щяха да се занимават с готвене, кърпене, лов, устройване и вдигане на лагера, и да се грижат за конете. Господарят залагаше точно на този обхват от умения, присъщи на сектата им, тъй като искаше да пътува бързо и без обоз. Единственият повод за притеснение на Раскан бе фактът, че тези воини не бяха заклети във вярност към Дома на Драконите. Ако замисляха предателство… но пък Пограничните мечове бяха прочути с лоялността си. Стояха настрана от политиката и тъкмо тази неутралност ги правеше толкова благонадеждни.

Все пак напреженията в страната бяха твърде силни напоследък и господарят като че ли беше в центъра на това, все едно дали го желаеше, или не.

Замислен и извърнал очи настрани, Раскан нахлузи ботуша си и стана.

— Трябва да избера коне.

— Ще вдигнем бивак извън двора — каза Ринт и погледна сестра си, а и тя кимна като в отговор на неизречен въпрос.

— Само да не е на тренировъчния плац — каза Раскан. — Трябва да кача момчето на боен кон следобеда.

— Да се настаним в другия край? — предложи Ринт навъсено.

— Става, макар че Аратан не е в най-добрата си форма пред твърде много очи.

Ферен го погледна остро.

— Смяташ ли, че бихме се подигравали на сина на лорда, сержант?

— Незаконен…

— Ако бащата не гледа с добро око на момчето, това си е негова работа — отвърна тя.

Раскан се замисли над подтекста в думите ѝ и се намръщи.

— На Аратан не трябва да се гледа като на нещо повече от новобранец, какъвто винаги е бил. Ако заслужи подигравка, защо да му я пестим? Не, притеснението ми е, че всяка нервност от негова страна може да му навреди, а след като тръгваме утре, бих искал да не ми се наложи да докладвам на лорда, че е негоден за пътуване.

Странният поглед на Ферен се задържа върху него още миг, след което тя извърна очи.

Раскан заяви по-твърдо: