Не беше изключено влиянието на Хелстрьом да беше на чисто политическа основа — пряко финансиране на партията, или нещо подобно. Ами ако — това също беше напълно възможно — просто си пъхаха носа в работата на някоя друга агенция?
— Виждам, че започваш да разбираш проблемите, пред които сме се изправили — отбеляза Шефа.
„Значи, при него има някой от друга агенция“ — помисли си Перюджи. Ето го обяснението — някой от хората на Шефа е бил внедрен в друга агенция. От това произлизаха две възможности — или едновременно две агенции са заинтересувани от Хелстрьом, или пък Проект 40 и Хелстрьом са дело на друга агенция. „Объркат ли се още малко нещата и ще започнем да се препъваме един в друг“ — помисли си Перюджи.
— Разбрах всичко — кимна той.
— Когато се срещнеш с Хелстрьом — продължи Шефа, — не му разкривай сам другата възможност. Остави го на него.
— Разбирам.
— Надявам се да е така — заради теб и заради мен самия.
— Да ви се обадя ли по-късно?
— Не, освен ако нямаш нещо ново за докладване. Ще ми позвъниш веднага след срещата с Хелстрьом. Ще те чакам.
Перюджи чу, че връзката бе прекъсната от другия край. Откачи заглушителя и остави слушалката върху телефона. За първи път в живота си Перюджи разбираше как са се чувствали неговите агенти. Всичко изглеждаше толкова лесно и безопасно, докато си седеше в креслото и даваше нареждания, а ето че сега трябваше да рискува живота си, а онзи отгоре нямаше да си мръдне пръста, ако му се случи някое нещастие!
33
„Из коментарите на Трьова Хелстрьом: На всяка цена трябва да избегнем пропадането в онова, което наричаме «термитна клопка». Не бива да заприличваме прекалено много на термити. Тези насекоми, от които сме възприели основния модел за оцеляване, имат свой път, различен от нашия. Учим се от тях, но не бива да възприемаме всичко сляпо. Термитите никога не са могли да напуснат защитните стени на техните градове и да заживеят във външния свят, където всички разчитат на себе си. Ето от това трябва да се поучим. Когато някой нападне термитника, войниците, които го защитават, знаят, че могат да бъдат изоставени пред стените му, да загинат, но да спечелят време, през което останалите да укрепят достатъчно същите тези стени. От това също трябва да се поучим. Още нещо, термитникът загива, когато умре царицата. Не можем да си позволим, да бъдем толкова уязвими. Ето защо посяхме семена, които да продължат делото ни Отвън. Те трябва да бъдат готови да продължат сами, в случай, че термитникът загине.“
Докато се спускаше към Кошера, надолу по дългия склон на първата галерия, Хелстрьом търсеше едва доловими звуци или други признаци, че всичко там долу върви по реда си. Ала не можеше да долови никакви подобни признаци. Кошерът беше затворена общност — той все още функционираше, но усещането за дълбока тревога беше достигнало и най-далечните му краища. Такава беше природата на Кошера — докоснеш ли дори частица от него и всички клетки отвръщаха. Нямаше начин да бъде подтисната химическата компонента на тяхната вътрешна комуникация. Специалистите, възбудени от тревожното положение, отделяха феромони — външни хормони, които се разпръскваха из околния въздух. В момента вентилационната инсталация на Кошера беше намалена до минимум, за да се пести енергия. По този начин сигналите, които носеха със себе си тези феромони, можеха да бъдат приети чрез въздуха от всички — и всички да споделят общата тревога. Именно тези признаци се усещаха в атмосферата и продължеше ли още малко, това можеше да доведе до тежко и необратимо въздействие върху цялата общност.
Неведнъж, майката-първосъздателка го бе предупреждавала за подобна възможност. „Нилс, Кошерът може да се учи също както се учиш и ти. Общността може да се учи. Не съумееш ли да разбереш онова, което е научил Кошерът, това ще означава всеобщо унищожение“.
„Какво ли бе научил Кошерът сега?“ — зачуди се Хелстрьом.