Читаем Кошерът на Хелстрьом полностью

Ориентираше се чудесно по фосфоресциращия циферблат на часовника и блестящото небе. Не беше никак трудно да открива стеблата на разпръснатите в полето дървета и да ги заобикаля. Още малко и щеше да излезе на животинската пътечка. Когато стъпи на малко по-утъпкана почва той се наведе и прокара по нея ръка, проследявайки позагладените вдлъбнатини от копитата. От доста време не беше минавал елен по тези места. Следите бяха много стари, забелязал го бе по-рано, но сега и този признак се прибави към цялостната странна картина.

Дипиъкс понечи да се изправи, за да продължи напред, когато долови далечен свистящ звук в полето зад него. Наостри слух и погледна в посоката, от която идеше шумът. Не приличаше нито на стъпки, нито на полюшвана от вятъра трева. Дори нямаше точно определено местонахождение — просто някъде зад него. Сиянието на звездите в небето стигаше колкото да се виждат сенките на далечните дървета. Звукът се усилваше и Дипиъкс долови в него заплаха. Сега вече не беше свистящ, а по-скоро напомняше на зловещо бръмчене. Той се изправи, обърна се с гръб към шума и се затича по пътеката. Откри, че може да я следи с очи, ако гледа под ъгъл спрямо нея.

Не след дълго се изравни с плътната редица дръвчета, светлината съвсем намаля и се наложи да забави ход, за да следва хода на пътеката. На няколко пъти за малко да я изгуби, та се налагаше да я намира пипнешком. Помисли, че няма да е зле, ако извади фенерчето от раницата, но бръмченето зад него се усилваше непрестанно, сега вече примесено и със съскане. Откъде идеше този звук? Кой знае защо в главата му изникна представата за стотици преследващи го в полето кринолини и той почти се засмя, но си припомни за полуголите амазонки от чифлика. Нищо смешно нямаше в мисълта за тях, дори облечени във въображаемите кринолини.

Беше скрил велосипеда в храсталаците където ловната пътека пресичаше тесен черен път. Пътят извиваше покрай един невисок хълм и се спускаше надолу към равнината, където беше паркиран фургона. Велосипедът бе снабден с динамо и фар и Дипиъкс си обеща, че ще го включи и ще завърти педалите като побъркан.

Не се ли усилваше звукът зад него? Какво, по дяволите, би могло да издава подобен звук? Някое същество? Може би птица? Съскането вече идваше от двете му страни, сякаш го обгръщаха фланговете на невидима армия. Дипиъкс бе завладян от увереността, че навсякъде в тревата около него се спотайват безброй невидими същества. Опита се да ускори крачка, но беше твърде тъмно и непрестанно на пътя му се изпречваха дървета.

Какъв беше този звук?

Тялото му бе лепкаво от пот, страхът стягаше гърдите му.

Отново се помъчи да ускори крачка, препъна се и падна. И в този миг съскането изчезна. Дипиъкс замря в тревата, ослушвайки се напрегнато. Нищо. Какво означаваше това? Липсата на звука му се струваше дори по-страшна от доскорошното му присъствие. Той се надигна предпазливо и в същия миг звукът се появи отново. Идваше от двете му страни и отзад. Завладян от ужас, Дипиъкс се запрепъва отново напред, блъсна се в няколко дървета, изгуби пътеката и отново я откри.

Къде беше проклетият път, край който бе скрил велосипеда?

Звукът неумолимо пълзеше пред него, заплашвайки да го затвори в невидимия си обръч. Дипиъкс спря задъхан, порови в раницата и измъкна фенерчето. Защо не беше взел пистолет? Можеше да се въоръжи поне с някой джобен модел, като онзи, с който Тимиена не се разделяше никога. Мамка му! Какъв беше този звук? Поколеба се, дали да включи фенерчето и да го завърти в кръг пред себе си. Как можа да тръгне невъоръжен! Не. Нали се представяше за любител на птици. С мъка си поемаше дъх. Краката го боляха.

Измина няколко крачки, преди да осъзнае, че е излязъл на пътя. Спря и се опита, да се ориентира в тъмното. Някъде тук бе напуснал пътеката. Едва ли щеше да е далеч храсталакът с проклетото колело. Не можеше да е далеч. Да включи ли фенерчето? Звукът се приближи още повече. Колелото трябва да е надясно. Той протегна ръце, навлезе в гъстите шубраци и неочаквано се блъсна в твърдата метална рамка.

Дипиъкс прокле шепнешком, изправи се, вдигна колелото и се подпря на него. Сега вече различаваше малко по-ясно пътя и изведнъж си помисли, че ще се почувства далеч по-добре, когато се метне на седалката и запраши обратно към фургона и Тимиена. Но свистенето и бръмченето ставаше все по-настойчиво и идваше съвсем отблизо! По дяволите всичко! Той издърпа фенерчето от колана си и натисна бутона. Лъч светлина проряза мрака и се заби в отсрещните дървета. В осветения кръг стояха три млади жени, облечени досущ като амазонките от чифлика, с тесни шорти и сандали, но лицата им бяха скрити зад блестящи черни стъкла, които приличаха на водолазни маски. Всяка една носеше дълга раздвоена накрая пръчка. Кой знае защо тези пръчки му заприличаха на чудновати антенни устройства, но краищата им сочеха право към него и от тях се излъчваше неприкрита заплаха.

<p>9</p>
Перейти на страницу:

Похожие книги

Отверженные
Отверженные

Великий французский писатель Виктор Гюго — один из самых ярких представителей прогрессивно-романтической литературы XIX века. Вот уже более ста лет во всем мире зачитываются его блестящими романами, со сцен театров не сходят его драмы. В данном томе представлен один из лучших романов Гюго — «Отверженные». Это громадная эпопея, представляющая целую энциклопедию французской жизни начала XIX века. Сюжет романа чрезвычайно увлекателен, судьбы его героев удивительно связаны между собой неожиданными и таинственными узами. Его основная идея — это путь от зла к добру, моральное совершенствование как средство преобразования жизни.Перевод под редакцией Анатолия Корнелиевича Виноградова (1931).

Виктор Гюго , Вячеслав Александрович Егоров , Джордж Оливер Смит , Лаванда Риз , Марина Колесова , Оксана Сергеевна Головина

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХIX века / Историческая литература / Образование и наука