Конго

Камерата продължи да се върти. Рос сякаш я виждаше щръкнала върху триножника си в джунглата, моторът й жужи докато обективът се върти около оста. Изведнъж изображението рязко се разлюля и се завъртя на деветдесет градуса.

— Той събори камерата!

— По дяволите!

Видеоизображението рязко се влоши.

— Разрешителна способност!

За миг мярнаха нечие едро лице и една тъмна ръка която строши сребърната чиния на антената. Изображението върху екрана се сви до точка и изчезна.

2. Интерферентентна сигнатура

През юни 1979 година ТСЗР изпрати експедиции да изследват урановите залежи в Боливия, медните находища в Пакистан, използването на селскостопанските земи в Кашмир, напредването на ледниците в Исландия, дървесния потенциал в Малайзия, и диамантените залежи в Конго. Това не беше нещо необичайно за ТСЗР; обикновено всеки момент имаха от пет до осем групи пръснати по целия свят

Тъй като екипите им често работеха в опасни или политически нестабилни региони, те следяха с голямо внимание за появата на първите признаци за „интерферентни сигнатури“. (В строгата научна терминология „сигнатура“ е характерна поява на обект или геологическа характеристика върху фотография или видеоизображение.) По-голямата част от интерферентните сигнатури бяха политически. През 1977 година ТСЗР беше евакуирала по въздуха екип от Борнео по време на местно комунистическо въстание, и отново от Нигерия през 1978 година по време на поредния военен преврат. Понякога сигнатурите бяха геологически; бяха изтеглили екип от Гватемала през 1976 след местното земетресение.

По думите на Р. Б. Травис, измъкнат от леглото си в ранните часове на 13 юни 1979 година, видеозаписите от Конго бяха „най-лошата интерферентна сигнатура досега“, но проблемът си оставаше действително съвсем мистериозен. Всичко, което знаеха, беше че лагерът е бил разрушен само за някакви си шест минути, или времето между дистанционното задействане от Хюстън и приемането в Конго. Бързината, с която бе сторено това, беше ужасяваща. Първите заповеди на Травис бяха да се разбере „какво, по дяволите, се е случило там“.

Едър мъж на четиридесет и осем години, Травис беше привикнал на всякакви кризисни ситуации. По образование той беше инженер със стаж в спътникостроенето в RCA и после в Рокуел; след тридесетте направи кариера в администрацията, превръщайки се в това, което астроинженерите наричат „дъждовен танцьор“. Компаниите произвеждащи спътници сключват договорите си от осемнадесет до двайсет и четири месеца преди ракетата-носител да изведе спътника в орбита с надеждата, че петстотинте му хиляди работни части ще бъдат готови на уречения ден. А ако не бяха, оставаше им единствено да се молят за лошо време, което да забави изстрелването, и да танцуват за дъжд.

Травис бе съумял да съхрани чувството си за хумор след едно десетилетие изпълнено с високотехнологични проблеми; управленческата му философия беше обобщена с голям лозунг издигнат зад бюрото му, на който пишеше „И.Ш.Н.К.В.Т.И.“ или „Има Шибани Неща Които Винаги Те Издънват.“

Но през нощта на 13 юни на Травис изобщо не му беше до майтапи. Беше загубил цялата си експедиция, екипът му от осем души — всички мъртви, а колко носачи още с тях, един Господ знаеше само. Това беше най-голямата катастрофа в историята на ТСЗР, по-лоша дори и от онази в Нигерия през 1978. Травис беше като убит, с изпомпан мозък, само като си представеше колко телефонни разговора му предстоеше да проведе. Щяха да търсят него, а не той — други. Ще се върне ли еди-кой си навреме за дипломирането на дъщеря си, и за решаващия мач на сина си в Детската лига? Всички обаждания от този род щяха да бъдат препращани към него и той трябваше да изслушва изпълнените с надежда гласове, както да слуша и собствения си глас, да отговаря внимателно — не, не е сигурен, да, разбира къде е проблемът, ще направи всичко възможно по силите си, разбира се, разбира се… Предстоящото изпитание го изцеждаше в аванс.

Защото Травис не беше в състояние да съобщи на когото и да било за случилото се най-малко две седмици, а може би и месец. След което щеше да му се наложи да върти телефоните, да посещава близките по домовете, и да присъства на заупокойни служби, където мястото на ковчега щеше да е празно, и неизбежните въпроси на членовете на семействата и роднините, на които той не можеше да отговори докато се взират отблизо в лицето му, в дебнене да трепне издайнически някое мускулче, да прояви мигновено колебание.

Какво можеше да им каже?

Това беше единствената му утеха, че може би след няколко седмици би могъл да им съобщи повече. Едно нещо обаче беше сигурно: наложеше ли му се да върти телефоните още тази нощ с ужасната новина, той нямаше какво да съобщи на роднините им, абсолютно нищо, защото ТСЗР нямаха и най-малката представа за сполетялата ги трагедия. Този факт вече правеше бремето върху плещите на Травис почти непоносимо. Имаше и подробности: Морис, застрахователният одитор, влезе и каза:

— Какво ще кажете да правим с условията?