Коледа

— Прав сте и аз тъй му казах, ала възможно ли е да направиш нещо срещу това, което веднъж си е наумил един пияница? Принуден бях да изпълня желанието му. Той претърпя страхотно поражение, понеже твърдеше, че можел да понесе поне пет пъти повече от мен, но въпреки сериозната му съпротива падна под масата преди мен. Но сега трябва да отида да видя какво е състоянието му.

Уотър стана и излезе.

Този човек се радваше на удържаната победа по пиене, но аз имах съвсем друго мнение за проведеното между тях алкохолно състезание. Искането на проповедника да бъде заключен от Уотър в стаята си никак не ми приличаше на неоснователното и причудливо желание на един пиян. По-скоро в мен се промъкна подозрението, че търговецът на евтини книжки и брошурки само се беше престорил на толкова натаралянкан, за да постигне някоя съвсем определена цел. Продължих да разсъждавам в тази насока и тогава ми хрумна мисълта, че може би ставаше въпрос за създаване на алиби. Ако бях отгатнал истината, то през изтеклата нощ златото на Уотър сигурно бе изчезнало. В такъв случай не беше ли мой дълг веднага щом се върне, да го накарам да провери дали неговите нъгитси са си все още на мястото? Всъщност, да, но всъщност и не. При напрегнатите отношения между двама ни, създадени от самия него, не е чудно, че предпочетох „не“-то пред „да“-то.

Имах и една друга твърде основателна причина за решението си да мълча. Дори и ако подозренията ми се оправдаеха и златото беше изчезнало, със сигурност можеше да се очаква, че всички издирвания щяха да останат безрезултатни. Проповедникът щеше да докаже, че дълго е седял в пивницата на хотела и там така е направил главата, че е трябвало да го занесат до стаята му, където чак до този момент е останал заключен. Неговият съзаклятник, с когото ги бях подслушал в съседната стая и който бе извършил престъплението, беше изчезнал със златото. Никой не го познаваше. Не можех да докажа, че двамата с проповедника са в таен съюз. Изобщо нямаше да ми повярват, че в стаята до мен е имало двама мъже, защото даже и оберкелнерът вече бе изразил съмненията си. Неговото свидетелствуване щеше да противоречи на показанията ми, а нали той пазеше ключовете от стаите. Към всичко това се прибавяше и обстоятелството, че за мен златото на Уотър не беше толкова важно, колкото подслушания снощи план, насочен срещу тъй наречения чичо и неговия племенник. Именно него исках да осуетя, стига да имах и най-малката възможност. Обаче издадях ли, че съм подслушвал на свързващата врата със съседната стая, тогава съвсем глупаво сам щях да се лиша от едно оръжие и щях да направя невъзможно предотвратяването на тежко престъпление, чието осуетяване зависеше изцяло от мен. Ето защо сега се налагаше да мълча.

След кратко време Уотър се завърна. Доведе и проповедника, който се правеше на много отпаднал и изтормозен, макар че външният му вид съвсем не свидетелстваше чак за такъв махмурлук. Даже яде с голям апетит, докато Уотър твърдеше, че му е невъзможно да преглътне и един залък. И това обстоятелство ми показа кой от двамата е бил по-пиян.

Отначало заговориха за техния сключен облог, а после и за други неща, при което не пропускаха нито един що-годе удобен случай да подхвърлят обиди по мой адрес. Но аз се преструвах, че не ги чувам, и скоро си тръгнах, за да посетя първо госпожа Хилър, а после да направя и една разходка, която щеше да ме ободри след безсънната нощ. Когато споменах пред мисис Хилър, че искам да се поразходя, тя ме помоли да й разреша заедно със сина си да ми правят компания, защото желаела да използва случая да бъде с мен възможно по-дълго време. Учтивостта не ми позволяваше да кажа „не“, нито да й обясня, че под „разхождам се“ един уестман разбира нещо по-друго от това, бавно да влачи крак до някоя дама и да полага усилия да бъде за нея приятен събеседник.

И така от продължителната разходка, която бях запланувал, излезе едно скучно мъкнене из улиците на града, което ни доведе до мястото на вчерашното тържество и състезания по стрелба. Мислехме само да минем оттам, без да спираме. Понеже празникът беше свършил, очаквахме да заварим околността пуста и безлюдна, ала видяхме, че и днес там се стреляше и имаше доста хора, които зяпаха към мишените с такова любопитство, че младият Хилър отиде до там, за да разбере каква е причината. Той не се върна при нас, а отдалеч ни направи знак да се приближим. Научихме, че ще се състои извънредно интересна стрелба с облози, предложена и организирана още вчера от някой си мистър Уотър, и че са се стекли много повече кандидати и зрители, отколкото очаквали.

Бил съм свидетел на стотици състезания по стрелба между много опитни ловци в Дивия запад, а понякога и сам съм участвал. Ето защо нямах никакво желание още повече да си развалям и без това лошото настроение, като прехласнато зяпам нескопосаната и левашка стрелба на тези хора. Но любопитството на госпожа Хилър бе твърде голямо и ето как се видях принуден с присъствието си неволно да увелича тълпата от зяпачи.