Коледа

Отново излязох навън, заключих вратата, оставих угасената лампа в стаята си, заключих и нея и тогава слязох долу, за да занеса на мястото му ключа, който бях получил от келнера. Проповедникът беше отмъкнал тайно този ключ, за да се срещне в необитаемата стая със своя съзаклятник. Но откъде ли знаеше за коя врата става и защо ли не беше провел разговора със съучастника си в задната сграда, там, където се намираше неговото помещение? Може би защото тази тайна среща щеше вероятно по-лесно да направи впечатление на тамошната прислуга, отколкото на гостите, заели стаите откъм лицевата страна на хотела, където в бъркотията и олелията на празничната вечер едва ли някой щеше да обърне внимание на отделните лица.

Какво ли трябваше да направя? Да седна долу сред посетителите и да наблюдавам проповедника? Не, защото лесно щеше да забележи, че проявявам интерес към него, а и не обичам дима и задушния въздух в такива претъпкани помещения. Да пиша? Мислите ми бяха заети със съвсем други неща и добре знаех, че в момента никаква работа нямаше да свърша. И тъй, реших да се поразходя и междувременно да обмисля цялата история, в която обаче не виждах нито откъде да започна, нито за какво да се заловя.

От улицата пак хвърлих поглед през прозорците в голямото помещение. Но там не се виждаше вече непознатият, когото подозирах, че е в таен съюз с проповедника. Самият продавач на псевдорелигиозни книжки обаче все още седеше на една маса с Уотър и тъкмо в този миг вдигна чашата си, за да се чукне с него. Дали не си беше поставил за цел да го напие така, че да падне под масата? Откъснах едно листче от бележника си и написах следното предупреждение:

„Мистър Уотър, внимавайте да не се напиете и тази вечер пазете златото си особено бдително!“

Сгънах листчето, дадох го на едно хлапе, което от улицата любопитно надничаше в странноприемницата, посочих му на кого да го предаде и му казах да не отговаря на никакви въпроси, а веднага да си тръгне. Обещах му после да получи двайсет цента. Момчето влезе вътре и аз видях, че постъпи както му бях поръчал. Двамата размениха само по две-три думи, след което уестманът пъхна бележката в джоба си без изобщо да я прочете.

— Е? — посрещнах момчето, когато се върна при мен.

— Той ме попита от кого е бележката, а аз му казах, че ще разбере, щом я прочете. Тогава той рече, че след година щял да

отговори, и я пъхна в джоба си.

Хлапето получи своето възнаграждение и си отиде. Бях изпълнил дълга си. В момента не можех да направя повече. След като се поразходих около половин час, тази история почти престана да ме занимава и се върнах в странноприемницата, за да продължа в стаята си прекъснатата работа. Макар че ми потръгна, успях да я свърша едва по обед на следващия ден. Бях поръчал да ми донесат сутрешното кафе в стаята. За обяд слязох долу в помещението за гости, където подреждането и почистването от вчерашната бъркотия бе завършило току-що.

Бях единственият посетител, тъй че оберкелнерът имаше възможност изцяло да се посвети на приятната задача да избере за мен най-хубавото от остатъците на тържествения гуляй и да ги даде да ги притоплят.

По-късно се появи и Уотър. Изглеждаше отпаднал и недоспал и с несигурни крачки се отправи към масата, където беше седял предишния ден и до която после го бях занесъл заедно със стола му. Сега той не ме удостои дори с поглед. Попитан от келнера дали желае да се нахрани, Уотър енергично отказа:

— Не, нито залък! Но ми донесете бутилка вино, и то от най-силното! Ухапе ли те куче, върху раната трябва да сложиш кучешка козина.

— Да не би и вас да ви е ухапало? — усмихнато го попита оберкелнерът.

— Само малко, но проповедникът беше като труп! Разбрахте ли как се беше напил, мистър Рост?

— Да, разказаха ми двамата келнери, които бяхме взели да ни помагат. Нали те са го влачили нагоре до стаята му.

— Така е. Тъй се беше натряскал, че не можеше нито да ходи, нито да си стои на краката. Трябваше да се погрижа за него и повиках онези хора да помогнат. Мъкнахме го през двора до задната постройка и оттам до стаята му направо го носихме. Той мярна ли се вече тук?

— Не.

— Нищо чудно, защото, както се беше насвяткал, едва ли и до вечерта ще… по дяволите, та той изобщо не е могъл да дойде тук, понеже няма как да излезе от стаята си!

— Че защо?

— Защото ключът от стаята му е в джоба ми. Въпреки че беше страшно пиян, все пак бе много загрижен за сигурността си. Макар че само ломотеше, успях да разбера желанието му. От продажбата на книжките си беше спечелил доста пари и се тревожеше за тях. Безпокоеше се да не би някой да се възползва от състоянието му, да се вмъкне при него и да го обере. Ето защо ме помоли да го заключа и да прибера ключа.

— Странно желание, което може да хрумне само на някой пиян — подхвърли оберкелнерът.

— Защо?

— Толкова ли не можеше сам да се заключи и ключът му да остане при него?