Коледа

— Да не би да е Винету?

— Да.

— Наистина ли? И Винету ли е тук?

— Все още не е тук, но скоро ще дойде.

— Ура, ура! Винету също ще се появи! Винету и Поразяващата ръка! Майко, не съм преживявал още такъв ден като днешния! Винаги съм имал голямо желание пак да срещна добрия мил ученик от фалкенау. Ето го пред нас. Днес го видях. Освен това сама знаеш как съм работил ден и нощ, за да изпълня волята ви и да стана добър юрист. Не съм вдигал глава от книгите и не знаех друга почивка освен четенето на онези вестници, където пишеше за Винету, вожда на апачите, както и за неговия бял приятел и кръвен брат. Или отивах при познати, при които се водеха разговори за тези двама уестмани и техните спътници. Тогава често си мислех каква голяма радост бих изпитал, ако ми се усмихнеше щастието да видя някого от тях, или пък защо не и двамата наведнъж. И ето го Олд Шетърхенд в нашата гостна стая и на всичко отгоре се оказва, че той е и онзи малък ученик. Освен това ще дойде и Винету, несравнимият, от когото се възхищават всички и спомене ли се името му, хората изпадат във възторг!

До преди малко толкова кроткият и мълчалив младеж, изглежда, беше загубил всякакъв контрол над себе си и ликувайки, танцуваше около масата. Ако бях все още неговият „малък ученик“, сигурно щеше да ме прегърне като майка си. Но понеже същевременно в мое лице виждаше и Олд Шетърхенд, младият Хилър не се осмели да ме сграбчи.

И двамата знаеха вече защо до преди малко бях тъй мълчалив за себе си. Признаха, че съм постъпил правилно в Уестън да се нарека иначе, защото в противен случай нямаше да имам нито миг покой и щях да се видя принуден само да разказвам приключенията си и да отговарям на хиляди въпроси. Впрочем, и така получих, макар и бледа представа за подобна бурна атака с порой от въпроси, тъй като и майката, и синът, изглежда, съвсем забравиха собствените си беди и неволи и непрекъснато искаха да слушат истории за мен и Винету.

Колкото и странно да беше, за тях двамата нямаше никакво съмнение, че ние ще им помогнем не само със съветите си, но и с най-активни действия. Говореха за пътуването ми с Винету до земите на кикатсите като за нещо съвсем естествено, което изобщо не подлежеше на обсъждане. Добре знаех, че това не бе израз на някакво безогледно нахалство, а беше неизбежна последица от репутацията, която си бяхме създали, или по-скоро от романтичните легенди, които се разпространяваха, особено за Винету. Него си го представяха единствено като човек, готов по всяко време да отмъсти за всякаква неправда, както и като закрилник на всички хора, изпаднали в беда. Според описанието на характера му и преди всичко на неговото великодушие, действително можеше да се очаква, че вождът на апачите би зарязал и най-важната си работа, щом ставаше въпрос да се избави някой друг от сполетялата го неволя.

За да бъда искрен, трябва да кажа, че макар да не го издавах, нямах абсолютно нищо против да помогна на тези добри хорица, първо, защото ме привличаше приключението само по себе си, и второ, защото ми се струваше, че срещата ни преди години ме задължаваше да проявя съчувствието си към тях не с думи, а с дела. Но не биваше да вземам решение, съобразявайки се единствено с моите чувства, без предварително да се бях допитал до мнението на Винету. Ето защо ми се виждаше уместно да се държа така, като че нямах нищо против да ги посъветваме, но без изгледи за непосредствено участие.

Обаче те не ми повярваха. Даже бяха толкова твърдо убедени в противното, че синът изрази желание да се присъедини към нас, защото, щом чужди хора щели да рискуват живота си, за да освободят баща му, за него било невъзможно да остане да чака у дома си. Видях голяма мъка, докато го уверя, че той никак не беше подходящ за подобно участие и присъствието му само щеше да увеличи и без това очакваните трудности и опасности.

След като нито едно от възраженията ми не се оказа в състояние да разклати тяхната увереност в нашата активна помощ, къде ядосан, къде усмихнат, най-сетне изтърсих моето последно основание:

— Но какво ще стане с новите ми дрехи, за които похарчих толкова много пари, за да ме вземат хората отвъд Мисисипи за някой що-годе порядъчен човек? Щом съм ги купил, иска ми се и да ги нося, но ми е жал за тях, защото ще се съсипят по време на една толкова продължителна езда.

— Ще ги оставите тук, при нас — каза госпожа Хилър, — и ще си ги вземете веднага щом се върнете. После пак ще можете да се издокарате в тях както сега. Представете си само какъв поход ще бъде! Веднага щом обявите, че заедно с Винету замисляте подобно начинание, отвсякъде ще се стекат толкова много хора, че ще се появите при кикатсите с цяла армия, и ако ги нападнете, сигурно бързо ще извоювате съвсем лесна победа без никакви рискове.