Коледа

— Нали? И друго: пет „змии“ заедно с мъжа ви да убият шест „врани“? Мистър Хилър е бил приятел на индианците и дори само по търговски съображения би направил всичко възможно да предотврати подобно злодеяние. В тази работа има нещо гнило. Поне не всичко е така, както се представя в писмото от Яконпи Топа. Трябва да сме предпазливи и да не постъпваме прибързано. Защо индианците врани са убили четиримата шошони толкова бързо, а са оставили жив единствения бял? Ако Яконпи Топа е пленил съпруга ви с всичките му шестима придружители и говори в писмото си неопределено само за бял, тогава не е изключено за триста шейсетте и пет пушки да освободи някой от спътниците му, а другите пет да останат заедно с мъжа ви в плен, за да може да ви изнудва и да поставя все нови и нови условия. Както виждате, да разчете човек едно такова индианско писмо съвсем не е най-трудното. Той трябва и внимателно да го премисли. Тези червенокожи господа са големи хитреци и аз ви казвам, че това писмено послание пред нас е един малък шедьовър на дипломатическото изкуство. Вероятно писмото щеше да подлъже и вашите уестмани да тръгнат по съвсем погрешен път.

— Я ми кажете, мистър Майер, не бихте ли могли утре да ме придружите до Сейнт Луис?

— Да отидем при господата търговци на кожи?

— Да.

— Благодаря! Не съм свикнал да търча подир подобни люде.

— Или да телеграфирам да ми изпратят някой пълномощник, с когото ще мога да преговарям?

— Това ще е вече нещо по-друго.

— Много ми се иска и вие да присъствате.

— Аз ли? Немският писател?

Тя помълча малко със забит в земята поглед, после вдигна глава, подаде ми ръка и каза:

— Простете ми! Просто не знам какво да мисля за вас, нито какво да кажа или да направя. Нещастието, сполетяло мъжа ми, ме кара да се тревожа за него и затова не ми се удава да се държа към вас така, както подобава при обикновени обстоятелства. И все пак имам чувството, че ще откривам все нови и нови неща във вас. Разчитате едно индианско писмо, което други уестмани бяха взели за най-обикновено парче кожа. Успяхте дори да прочетете какво има между редовете, а после с такава лекота вникнахте в толкова сложни и оплетени житейски отношения между какви ли не хора, че изпитвам огромното желание още сега да ви помоля: вървете и доведете мъжа ми! Струва ми се, че ще очаквам завръщането ви, кажи-речи, спокойна, защото имам чувството, че няма да ви се случи беда, че ще преодолеете всички пречки и ще ми го доведете у дома. Не знам как да си го обясня. Преди малко ми хрумна мисълта да потърся помощ от Олд Шетърхенд, но сега тя вече не ми минава през ума.

— И не е необходимо, мисис Хилър.

— Мислех си: де да беше тук и да поемеше нещата в свои ръце! Е, да, ако поне благоволеше да ни даде някой добър съвет!

— Вече го направи.

— Направи ли го? — учудено попита тя.

— Да.

— Кога?

— Току-що.

— Аз… не ви разбирам. Задавате ми гатанки, които… аз… аз… Тя не довърши изречението си и ми отправи боязлив поглед, в който се криеше ням въпрос. Избухнах в сърдечен смях и я избавих от неловкото й положение:

— Да, вие разговаряте с мъжа, чието име току-що споменахте. Имам странния навик да съм всъщност немски писател, но покрай другото да съм и Олд Шетърхенд.

От смайване тя онемя. Но синът й, който само от време на време сдържано се намесваше в разговора ни само с по някоя и друга дума, изведнъж скочи на крака така, че събори стола зад гърба си, и извика:

— Олд Шетърхенд! Истината ли казвате?

— Разбира се.

— Вярвам ви, вярвам ви! Но моля ви, все пак ми го докажете! Заради… клетата ми майка, която толкова се тревожи за баща ми!

— С удоволствие! Какви доказателства искате?

— Поразяващата ръка е получил от Винету рана от нож във врата и…

— Ето, вижте… тук е белегът! Така ли е? Тогава той хвана майка си за ръцете, накара я да стане от стола, притисна я до гърдите си и ликуващо извика:

— Той е, той е Олд Шетърхенд. Няма защо повече да се тревожим. Той ще доведе татко, дори и ако се наложи да го измъкне измежду хиляди червенокожи!

— По-полека, по-полека! — предупредих усмихнато. — Говорите за мен така, сякаш съм монета от един долар, която е вече в джоба ви! Не е дреболия човек да тръгне да язди чак до кикатсите. Това изисква време, а ние го нямаме.

— Така ли? Защо?

— Защото се каним да отидем на изток.

— На изток ли? Че какво ще правите там? Да не би да пишете стихове или книги? Съвсем не мога да си представя Олд Шетърхенд да върши подобна работа.

— И аз не мога, уважаеми младежо! Но взема ли перото, тогава преставам да съм Поразяващата ръка и се превръщам… в някой си мистър Майер, който например смята да пише през цялата нощ чак до обяд на следващия ден. А пътуването ни на изток е твърдо решено и само някоя необикновено важна причина би могла да ни накара да го отложим.

— Но нали такава причина е вече налице! Или може би е нещо най-обикновено да се освободи баща ми от плен и така да се избави от смърт на кола на мъченията?

— Да, поне за нас е нещо обикновено. Отдавна сме свикнали на подобни неща.

— За нас… ние…? Кого имате още предвид, че говорите в множествено число?

— Не се ли досещате?