Коледа

— Нямаш ли някакво желание, което бих могъл да изпълня, драги Карпио?

— Не, защото и така ще изпълниш каквото желая, без специално да те моля. Когато се завърнеш в родината, поздрави моите близки. Кажи им, че съм се отървал веднъж завинаги от разсеяните постъпки на другите хора и че най-накрая съм щастлив. А сега искам пак да поспя. Прости ми, скъпи приятелю! Толкова съм изморен, а сънят е тъй хубав! Ако смъртта идва така нежна и приятна като съня, то ми се иска непрекъснато все да умирам.

Измина денят, а и последвалата нощ, без да се случи нещо особено. Но сутринта на двайсет и четвърти от високия хребет се разнесоха радостни викове и ние видяхме да се задава отряд шошони, около двайсетина души, предвождани от младия вожд Вагаре Тай. Съгледвачът Те-е бе също с тях. Идваха да ни вземат, като носеха снегоходки, както и всичко, от което имахме нужда. Първият ни въпрос беше за конете. Бяха се погрижили добре за тях. После ги разпитахме как са завършили враждебните действия между тях и упсароките. Беше станало ясно, че кървавите индианци са виновниците. Преди да умре от раната, която му нанесох, макар и с пяна на уста, го признал даже и Пете-е. Всички убийци се намирали между хората в лагера край Пасифик Крийк. Те им били предадени начело със стария коварен Инуйя Неема и до един умрели на кола на мъченията. След това шошоните сключили мир с упсароките. Яконпи Топа беше накарал Вагаре Тай да ни подсети по-късно да му върнем взетите назаем коне. Решено било Хилър да получи обратно отнетите му кожи.

Шошоните си бяха мислили, че веднага ще тръгнем с тях на път, обаче заради Карпио това ни беше невъзможно. Когато чуха, че сред нас има умиращ, индианците почтително се отдръпнаха по-назад. Месото на убитата гризли им създаде достатъчно работа. Запалиха няколко огъня и скоро ароматът на печено се разнесе над цялата Па Варе. Щом чу, че нашите спасители са дошли, Карпио каза:

— Моят Спасител също скоро ще се появи. Аз съм единственият от всички вас, който ще остане в тази котловина. Ще дойдеш ли отново тук някога до края на живота си?

— Възможно е. Дори и ако мина на няколко дни път оттук, пак ще гледам да те посетя, скъпи Карпио.

— Ела! Когато и да дойдеш, аз ще съм тук, макар че няма да ме видиш. Ако ми е възможно, ще ти дам някакъв знак, да речем, весело изшумяване в листата или пък малки игриви вълнички в топлата вода на езерото. Това ще е моят поздрав за теб от небето. После веднага можеш да си тръгнеш и да си кажеш, че твоят верен приятел Карпио ти е благодарил за посещението.

И тази вечер небето бе осеяно с ярки звезди. Не полъхваше никакъв ветрец, а от езерото се излъчваше такава топлина, че спокойно можехме да изнесем навън умиращия Карпио. Приготвихме му топла постеля близо до коледната елха. Белите насядаха наоколо, а в по-широк кръг около нас се настаниха шошоните, чието любопитство бе събудено от украсеното дръвче. Липсваше само един — старият Лахнер. Бях изпратил да му кажат, че племенникът му е на смъртно ложе. Той само обърнал гръб и нищо не продумал. Сега се скиташе наоколо, останал сам с разяждащото го скъперничество. Не можеше да се примири, че му се беше изплъзнало златото от файндинг-хоула.

После довлякохме нъгитсите и по нареждане на Винету те бяха разделени на четири равни купчинки и поставени под клоните на коледната елха. След това запалихме свещите. Докато вършехме тази работа, Карпио ми каза:

— Всъщност би трябвало да кажа стихотворението в самото начало на празненството, но имам чувството, че още след последните му думи веднага ще си отида. Затова предпочитам да го отложа за самия край. Помниш ли как завчера заедно с теб се молихме на Бога да ме остави да изживея за последен път тържествения блясък на коледния празник? И той изпълни молбата ми. Усещам, че после незабавно ще умра. Направи ми още една услуга и ми изпей „Тиха нощ, свята нощ“!

Когато запалихме всички свещи, Хилър, Райтер, Рост и аз подехме песента на немски. След това Винету раздаде като подаръци златните зърна на Санел, Райтер, Рост и Карпио.

Колко щастливи изглеждаха четиримата! Старият Еймос Санел можеше вече да си позволи тъй желаната почивка. Райтер ни увери, че половината от сумата ще изпрати на своя баща, моя добър кантор. Благодарение на този подарък след завръщането си от индианците Рост можеше да помисли за откриването на собствен кабинет, за да практикува своята професия, а Карпио пъхна безсилната си ръка в десницата на Винету, най-сърдечно му благодари и след това се обърна към мен с думите:

— За какво му е на един умиращ злато? Но все пак му се радвам, понеже знам защо ми го давате. Драги Сафо, направи ми услугата да го занесеш на моя баща. Толкова съм щастлив при мисълта, че поне веднъж неговият син ще му достави радост.