Кобра

Джони се усмихна и нежно погали червеникавите коси на момиченцето, което само се намръщи, изпълнено с решимост да приключи най-сетне със задачата. Дениз беше десетгодишна, почти колкото сестрата на Джони и въпреки, че не бе получавал никакви съобщения от семейството си откакто пристигна на Адирондак, понякога си представяше Гуен като чернокоса двойница на момичето, което седеше до него. И наистина, тук упоритостта и инатът на Гуен ги имаше в изобилие. Както и настойчивото желание на Дениз да се отнася с Джони като с близък приятел — въпреки мълчаливата резервираност на родителите й към присъствието на една кобра в техния дом. Съвсем като независимата Гуен.

Но Дениз беше израснала в окупирана зона и това не можеше да не остави белег върху все още детската й душа. Засега късметът все още беше на нейна страна — вярно, че живееше в тясна квартира с още цял куп хора, но иначе войната отвън не бе засегнала сериозно семейството й.

Това едва ли щеше да продължава безкрайно, особено ако разквартируваните тук кобри си позволяваха да се задържат прекалено дълго и да насочат вниманието на трофтите към този район. Хубавото на всичко това беше, че малката палавница го подтикваше да си върши добре и бързо работата, лошото, че прибавяше към тревогите му още една.

През отворения прозорец долетя тътен от далечна гръмотевица.

— Какво беше това? — попита Дениз и вдигна ръката, с която стискаше молива.

— Ехо от звуково оръдие — отвърна без да се замисли Джони. Беше задействал слухоусилвателите още в началото на тътнежа и долови след първата шокова вълна воя от реактивните двигатели на противниковите самолети. — На няколко километра от нас.

— Ох. — Моливът продължи да стърже по листа.

Джони се надигна, пристъпи към прозореца и погледна навън. Апартаментът беше на шестия етаж, но въпреки това не можеха да се похвалят с кой знае каква гледка. Кранач беше град, заобиколен от блата и принуден да расте право нагоре. През улицата от другата страна се издигаше също такава шестетажна сграда, а зад нея се виждаха върховете на небостъргачите, изпълващи централната част. Той превключи на по-голямо увеличение и огледа видимата част от небосвода за следи от стратошути. Съобщението в пулсов код, което бяха получили предната вечер, предизвика трескаво раздвижване на всички нелегални формирования — тревогата идеше от факта, че предстоящото спускане на новото попълнение от кобри можеше — поради грешка в плановете — да доведе до преждевременното им залавяне в непосредствена близост до Кранач. Джони неволно стисна зъби при тази мисъл, но за момента беше безсилен да предприеме каквото и да било. Едно бе да се получи кодиран сигнал, който покрива почти половината повърхност на планетата, съвсем друго — да се изпрати ответно съобщение към кораба-предавател, който непрестанно менеше орбитата си. Джони познаваше поне дузина способа да надхитри радио, лазерните или пулсови пеленгатори, но всеки един от тях действаше максимум четири пъти, преди трофтите да засекат предавателя. Съпротивата, естествено, винаги разполагаше с по някой резервен метод, само дето отказаха да прибягнат до него за нещо толкова дребно като шепа изложени на опасност кобри.

— Виждаш ли нещо? — попита го Дениз.

Джони поклати глава.

— Синьо небе, небостъргачи… и едно малко момиче, което не си е написало домашното.

Дениз се засмя и лицето й неочаквано придоби нежно, детинско изражение, а от доскорошната сериозност не остана и следа. Джони често се чудеше, дали се досеща за истинската дейност, с която се занимаваха родителите й. Знаеше ли например, че в този момент участваха в диверсионен набег, с цел отвличане вниманието на врага?

Трудно беше да каже. По-важното бе, че получаваше от нея онази топлина, за която толкова жадуваше напоследък. Отново се настани до детето, прогони мрачните мисли и съсредоточи вниманието си върху петизмерната математика.

Изминаха почти три часа, преди ключалката да щракне. Ръцете на Джони автоматично заеха позиция за стрелба. Но предпазливостта се оказа излишна. Той проследи с безмълвна тревога шестимата, които постепенно изпълниха тясната квартира, търсейки по лицата и телата им следи от пресни наранявания. Както обикновено, резултатът от прегледа беше по-добър от опасенията му, но по-лош от надеждите. Хубавото бе, че всички напуснали призори апартамента — две кобри и четирима цивилни — се връщаха със собствени сили. А лошото…

Той пресече стаята още преди майката на Дениз да е направила и две крачки, подхвана я лекичко и я поведе към кушетката.

— Какво те ужили? — попита той, докато разглеждаше сгърчената й ръка.

— „Стършел“ — отвърна Марджа Толан, очевидно замаяна от болкоуспокояващите. Двама от цивилните избутаха Джони настрана и побързаха да разтворят аптечката.

— С автоматично самонасочване право към спусъка на скорострела й — допълни Кем, мъжът й. Беше се отпуснал изтощено на същия стол до масата, където преди малко седеше Джони.