Клубът на мъртвите

Натиснах бравата, за да се уверя, че съм заключила, обърнах се и с крайчеца на окото си мярнах нечия фигура. Седеше на люлката на верандата ми. Изправи се и аз положих огромно усилие да не изпищя. После го разпознах.

Аз носех дебело палто, а той беше само по потник, което всъщност изобщо не ме изненада.

— Ел…? — Упс! — Здрасти, Буба, как я караш? — опитах се да го кажа непринудено и безгрижно. Провалих се, но пък и Буба не беше от най-умните. Вампирите признаваха, че приобщаването му към тях, докато се намирал на крачка от смъртта заради злоупотреба с наркотици, е било огромна грешка. През онази фатална нощ един от служителите в моргата се оказал както жив мъртвец, така и негов голям почитател. Посредством набързо скалъпен план, който включвал и едно-две убийства, служителят решил да приобщи Буба и го превърнал във вампир. Но, как да ви кажа, този процес невинаги протича съвсем гладко. Оттогава насам Буба се мотае наоколо и всички го считат за Краля на идиотщината. През последната година се подвизаваше в Луизиана.

— Мис Суки, как си? — акцентът му беше все тъй силен, а лицето — все тъй красиво, ако човек не се вторачва прекалено в двойната му брадичка. Тъмният му перчем падаше над челото в старателно подреден безпорядък. Гъсти, добре сресани бакенбарди. Някой от почитателите му сред живите мъртъвци се бе погрижил за външния му вид тази вечер.

— Добре съм, благодаря — отвърнах любезно и се ухилих до уши. Така правя, когато съм нервна. — Отивам на работа — добавих, чудейки се дали ще е възможно просто да се кача в колата и да потегля. Май не.

— Ами, мис Суки, изпратен съм да те охранявам тази вечер.

— Така ли? Че от кого си изпратен?

— От Ерик — гордо отвърна той. — Бях единственият присъстващ в офиса, когато му се обадиха. Нареди ми веднага да си довлека задника дотук.

— Каква е опасността? — огледах предпазливо гората, насред която се намираше старата ми къщурка. Новината, донесена от Буба, ме хвърли в голяма тревога.

— Не знам, мис Суки. Ерик… той каза да те наглеждам тази вечер, докато някой от тях, от „Вамптазия“, не дойде да ме смени — Ерик или Чоу, или мис Пам, или даже Кланси. Така че, ако ще ходиш на работа, аз идвам с теб. И само някой да те закачи, ще си има работа с мене.

Нямаше смисъл да задавам повече въпроси на Буба и да напрягам и без това слабия му мозък. Само щеше да се разстрои, а аз изобщо не исках да се стига дотам. Ето защо човек никога не биваше да го нарича с предишното му име… макар че от време на време запяваше, а това наистина си струваше да се преживее.

— Не можеш да дойдеш в бара — направо казах аз.

Това можеше да доведе до неприятни последствия. Клиентелата на „Мерлот“ приемаше спокойно факта, че в бара може да влезе някой вампир, но не бих могла да предупредя абсолютно всички да не изричат на глас името му. Ерик трябва да е бил отчаян; вампирската общност не изпускаше недоразумения като Буба от полезрението си, макар че от време на време на него му щукваше да се поразходи на своя глава. Тогава винаги се намираше очевидец, който се кълнеше, че го бил видял с очите си и жълтата преса полудяваше.

— Може да ме изчакаш в колата ми, докато свърша работа — студът не оказваше никакво влияние на Буба и събратята му.

— Трябва да съм по-близо до теб от това — невъзмутимо отвърна той.

— Добре тогава, какво ще кажеш за кабинета на шефа ми? Точно до бара е. Веднага ще ме чуеш, ако извикам.

Буба се поколеба, но накрая кимна. Неволно въздъхнах от облекчение. Най-лесно щеше да ми бъде, ако звъннех на работа и кажех, че съм болна. Обаче Пам имаше нужда от мен, а аз имах нужда от чека със заплатата.

Буба се настани на седалката до мен и колата внезапно ми се стори твърде тясна. Докато се тресяхме по изровения път, криволичещ през гората от дома ми до магистралата, мислено си отметнах да звънна на службата за доставка на чакъл и да ги помоля да дойдат и да запълнят дупките. После изтрих отметката, пак наум. Точно в момента не можех да си го позволя финансово. Щеше да изчака до пролетта. Или лятото.

Завихме надясно, за да изминем няколкото километра до „Мерлот“ — бара, в който работя, когато не изпълнявам свръхсекретни задачи за вампирите. По средата на пътя се сетих, че така и не видях колата, с която Буба би трябвало да е дошъл до къщата ми.

Нима бе долетял? Някои вампири го умееха. Не познавах по-некадърен вампир от Буба, но нищо чудно това да беше единствената му дарба.

Година по-рано бих го попитала, но не и сега. Вече съм свикнала да общувам с вампири. Не че самата аз съм вампир. Аз съм телепат. Животът ми беше истински ад до момента, в който най-после срещнах мъж, чиито мисли не можех да чета. Не можех, защото той се оказа жив мъртвец, за жалост. Но двамата с Бил бяхме заедно вече няколко месеца и се разбирахме прекрасно — е, поне доскоро. Освен това другите вампири имат нужда от мен, така че съм в безопасност — до известна степен. В повечето случаи. Понякога.