Клубът на мъртвите

Шарлейн Харис Клубът на мъртвите

1

Влязох в къщата на Бил и го заварих прегърбен над компютъра — до болка позната гледка напоследък. Преди зарязваше всичката си работа още щом ме зърнеше. Но от две седмици насам го привличаше единствено клавиатурата.

— Здрасти, сладурче — разсеяно каза той, без да откъсва поглед от монитора. На бюрото му имаше празна бутилка „Истинска кръв“, група 0. Поне се беше сетил да хапне.

Бил не си падаше по джинси и тениски. Носеше панталон в цвят каки и карирана риза в убити синьо-зелени тонове. Кожата му блестеше, а гъстата му тъмна коса ухаеше на билков шампоан. Бил можеше да предизвика прилив на хормони у всяка жена. Целунах го по врата — никаква реакция. Близнах го по ухото — нула внимание.

Бях прекарала цели шест часа на крак в бар „Мерлот“ и всеки път, когато някой клиент оставяше мижав бакшиш или някой глупак ме шляпваше по задника, си повтарях наум, че съвсем скоро ще се озова в прегръдките на любимия и ще се наслаждавам на вниманието му, предвкусвайки невероятното удоволствие от предстоящия секс.

Очевидно нямаше да ме огрее. Не и тази вечер. Поех дълбоко въздух и втренчих гневен поглед в гърба на Бил. И то какъв гръб, майко мила, прекрасен и широкоплещест, но плановете ми да дращя с нокти голата му кожа се провалиха с гръм и трясък. Издишах, бавно и спокойно.

— Ей сегичка ще ти обърна внимание — каза Бил. На екрана се появи снимка на достолепен мъж с посребрена коса и тъмен загар, който притежаваше типичната властна привлекателност на Антъни Куин. Под снимката имаше име, а отдолу — някакъв текст, който започваше с думите:

„Роден през 1756 г. в Сицилия…“

Тъкмо отворих уста, за да изразя изненадата си, че вампирите все пак излизат на снимки, въпреки слуховете, когато Бил се обърна и осъзна, че чета текста.

Той натисна някакво копче и екранът угасна. Не можех да повярвам на очите си.

— Суки — каза той и се усмихна насила. Резците му бяха прибрани, което означаваше, че е далеч от настроението, в което се надявах да го открия. Бил, като всички вампири, вадеше резците си само в прилив на похот или когато усетеше неустоимо желание да смуче кръв. (Понякога тези две страсти се преплитат и хоп! — ето ти тебе мъртъв вампирски почитател. Мен ако питате, точно този елемент на опасност привлича неудържимо по-голямата част от групитата.) Неведнъж са ме обвинявали, че съм едно от тези жалки създания, които се навъртат около вампирите в опит да привлекат вниманието им, но аз имам вземане-даване само с един вампир (е, всъщност с повече, но с другите отношенията ми са чисто служебни). Този, който в момента седеше точно пред мен. Този, който имаше тайни от мен. Този, който изобщо не се радваше да ме види.

— Бил — хладно казах аз. Нещо ставаше тук. Нещо с главно „Н“. Но това нещо нямаше нищо общо с либидото на Бил. (Либидо бе дума на деня в календара ми за днес).

— Това, което видя току-що… все едно не си го видяла — твърдо каза той. Тъмнокафявите му очи ме пронизваха.

— Ами… добре — отвърнах аз с едва доловим сарказъм. — Какво си намислил?

— Имам тайна задача.

Не знаех дали да се засмея, или да се фръцна сърдито. Затова просто вдигнах вежди и зачаках да чуя останалото. Бил изпълняваше длъжността следовател на Окръг 5 според вампирското разделение на Луизиана. Ерик, главатарят на Окръг 5, никога досега не му беше възлагал „задача“, която да е тайна за мен. Аз всъщност играех важна роля в следователския им екип, независимо дали имах желание за това, или не.

— Ерик не бива да знае. И никой от вампирите в Окръг 5.

Сърцето ми се сви.

— Но… ако задачата не е възложена от Ерик, за кого работиш? — Краката ми туптяха от умора, затова коленичих и се подпрях на коленете му.

— За кралицата на Луизиана — прошепна той.

Каза го толкова тържествено, че положих огромни усилия да остана сериозна, но не успях и започнах да се кискам неудържимо.

— Това някаква шега ли е? — попитах, макар да знаех отговора. Бил беше сериозен мъж. Притиснах лице към бедрото му, за да прикрия усмивката си. После му хвърлих бърз поглед и установих, че съм успяла да го раздразня.

— Сериозен съм като гроб — каза Бил, и то толкова сурово, че положих титанични усилия да вляза в тона му.

— Добре, дай сега да изясним нещата — търпеливо казах аз и седнах по турски на пода с ръце върху коленете. — Ти работиш за Ерик, който е главатар на Окръг 5, обаче има и кралица? На Луизиана?

Бил кимна.

— Значи щатът е разделен на окръзи? А тя е шефка на Ерик, щом той върти бизнес в Шривпорт, който се пада в Окръг 5.

Ново кимване. Плеснах се по челото и поклатих глава.

— А тя къде живее, в Батън Руж?

Столицата на щата ми се стори най-логичното място за целта.

— Не, не. Ню Орлиънс, разбира се.