Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

Отвъд планините е мъгла увенчани,
към древни чер този в недрата смълчани,
през утринен мрак потегляме пак
да дирим вълшебното златно имане.

Джуджетата мощна магия творяха
и техните чукове звънко кънтяха.
В най-тайния кът, где сенките спят,
далеч под скалите дворците им бяха.

За елфи и мощни крале отдалече
безброй красоти сътворяваха вече
и знаеха тайни, лъчите сияйни
да сбират във камък, скрепен върху меча.

Превръщаха в наниз звездите среднощни,
венчаеха дръзко короните мощни
със драконов плам, а слънцето там
с луна съчетаваха в плетки разкошни.

Отвъд планините с мъгла увенчани,
към древни чертози в недрата смълчани,
през утринен мрак потегляме пак
да дирим забравено старо имане.

Те пееха в своите подземни палати, за елфи и хора почти непознати, и златни потири, и бляскави лири се трупаха долу в хазните, богати.

Но вихър жесток връхлетя над скалите,
застенаха жално сред мрака горите
и с пламък червен, по-ярък от ден,
дърветата лумнаха в огън обвити.

Тревожни камбани в нощта прокънтяха
и бледите хора със ужас видяха
как драконът срива, събаря, разбива
и яката крепост, и крехката стряха.

Димеше в зловещата нощ планината;
джуджетата чуха, че идва съдбата
и всички до крик спасиха се с бяг,
но гибел ги срещна отвън под луната.

Отвъд планините с мъгла увенчани,
към древни чертози в недрата смълчани,
пра утринен мрак потегляме пак
за златните арфи от древно имане.

Докато джуджетата пееха, хобитът усети как го изпълва копнеж по красиви неща, сътворени от сръчни ръце с вещина и чародейство — страстният, неудържим копнеж, който изгаряше сърцата на джуджетата. Сетне в душата му се събуди неустрашимостта на неговите прадядовци Тук и той замечта да отиде и види големите планини, да чуе шепота на боровете и грохота на водопадите, да броди из пещерите и вместо бастуна си да носи меч. Погледна навън през прозореца. Звездите блестяха върху тъмното небе над дърветата. За миг те му напомниха сияйните скъпоценни камъни на джуджетата, погребани в мрачните пещери. Внезапно в гората отвъд Реката лумнаха пламъци — навярно някой палеше огън и Билбо си представи как хищни дракони плячкосват и опожаряват неговия тих и спокоен хълм. Побиха го тръпки и той тутакси стана отново обикновеният, кроткият господин Бегинс от Торбодън под Хълма.

Изправи се разтреперан, уж с намерение да донесе лампата, но комай възнамеряваше само да използва случая, за да се скрие в избата зад бурето с бира и да не излиза оттам, докато всички джуджета не си отидат. Изведнъж забеляза, че музиката и пеенето са стихнали, а гостите му го гледат със святкащи в мрака очи.

Къде отиваш? — попита Торин с тон, който явно подсказваше, че знае какво си е наумил хобитът.

— Мислех си, че се нуждаете от малко светлина — рече виновно Билбо.

— Ние обичаме мрака — отвърнаха в хор джуджетата. — За тайните дела е необходима тъмнина. Има още много часове до зазоряването.

— Разбира се! — рече Билбо и бързо понечи да седне, но не улучи стола, строполи се върху решетката пред камината и с трясък прекатури ръжена и лопатката.

— Тихо! — обади се Гандалф. — Да чуем какво ще ни каже Торин.

И Торин заговори.

— Слушайте, Гандалф, джуджета и ти, Билбо Бегинс — обърна се той към слушателите си. — Днес ние се събрахме в къщата на нашия приятел и съзаклятник, този великолепен юначен хобит — дано козината по краката му никога да не опада, а виното и бирата му да са все така хубави!

Той спря да си поеме дъх и да получи от домакина отговор за любезността си, ала горкият Билбо изобщо не разбра ласкателството. Само мърдаше устни, опитвайки да възрази, че го наричат юначага и още по-лошо — съзаклятник, но не беше в състояние да издаде и звук, дотолкова бе загубил и ума, и дума. И тъй Торин продължи: