Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

— Че с какво друго да се занимавам? — попита вълшебникът. — Все пак радвам се, че си спомняш нещичко за мен. Във всеки случай спомняш си с удоволствие за моите фойерверки, а това ми дава известна надежда. И от уважение към твоя дядо, Стария Тук, и към горката Беладона аз ще ти дам онова, което поиска.

— Извинявай, но аз не съм поискал нищо.

— Поиска, поиска! И то два пъти. Поиска ми извинение. Добре, получаваш го. Ще сторя дори нещо повече — ще те пратя на онова приключение. За мен ще бъде забавно, за теб — приятно, а по всяка вероятност и полезно, стига да се завърнеш здрав и читав.

— Съжалявам, но не желая никакви приключения, благодаря. И най-малко днес. Добро утро! Но, моля, заповядай на чай винаги, когато пожелаеш! Защо не и утре? Ела утре! Довиждане!

С тези думи хобитът обърна гръб, шмугна се през кръглата зелена врата и я захлопна бързо, но не дотолкова, че да излезе невъзпитано. Вълшебниците все пак са си вълшебници.

— Откъде пък ми скимна да го поканя на чай! — рече си Билбо, като влизаше в кухненския килер. Той съвсем наскоро беше закусил, но си мислеше, че една-две чаени сладки и нещичко за пийване ще му дойдат добре след преживяния страх.

Междувременно Гандалф все още стоеше вън пред вратата и тихо се смееше. По някое време той пристъпи напред и с острия връх на жезъла си надраска странен знак върху красивата зелена входна врата на хобита. После си тръгна, а Билбо, който довършваше втората си чаена сладка, тъкмо в този момент си помисли как благополучно се бе измъкнал от нежеланите приключения.

На следния ден почти бе забравил за Гандалф. Той рядко запомняше нещата, ако не си ги запишеше върху специална табличка например така: „Гандалф. Чай. Сряда.“ А през вчерашния ден бе твърде объркан, за да направи подобно нещо.

Малко преди часа за чай откъм камбанката на входната врата долетя страховит звън и чак тогава Билбо си спомни. Хукна да сложи чайника на огъня, добави още една чашка и чинийка, още няколко сладки и изтича към вратата.

— Много съжалявам, че те накарах да чакаш! — понечи да каже той, ала внезапно видя, че пред него съвсем не стои Гандалф, а едно джудже с дълга синя брада, подпъхната в златен колан, и блеснали очи под нахлупената тъмнозелена качулка. Още щом вратата се отвори, то припряно нахълта вътре, сякаш го очакваха. Закачи качулката и наметката си на най-близката кука, после изрече с нисък поклон:

— Дуалин, на твоите услуги!

— Билбо Бегинс, на твоите! — отвърна хобитът, твърде изненадан, за да задава каквито и да било въпроси в момента. После се почувства неловко от настъпилото мълчание и добави: — Тъкмо се канех да пия чай, моля, заповядай да изпиеш и ти една чашка заедно с мен.

Думите му прозвучаха може би малко нелюбезно, макар да бяха казани от сърце. Пък и как би могло да бъде другояче, когато едно джудже идва неканено в къщата ти и окачва дрехите си в коридора, без да каже нито дума за обяснение.

Но не им бе писано да седят дълго край масата — всъщност едва бяха стигнали до третата сладка, когато камбанката отново издрънча, този път още по-силно.

— Извинявай — рече Билбо и се втурна към вратата.

— Ето че дойде най-после! — канеше се да каже той на Гандалф този път. Но пак не беше Гандалф. Вместо него на входа стоеше престаряло джудже с бяла брада и алена качулка; то също хлътна навътре още щом вратата се отвори, сякаш бе поканено.

— Виждам, че вече са започнали да пристигат — рече джуджето, като зърна закачената в коридора зелена наметка на Дуалин. Намести до нея своята и като сложи ръка на гърдите си, каза:

— Балин, на твоите услуги!

— Благодаря — хлъцна Билбо.

Отговорът не беше особено подходящ, но думите „те вече са започнали да пристигат“ страшно го бяха смутили. Той обичаше гости, но предпочиташе да ги познава и да ги кани сам. Изведнъж му мина ужасната мисъл, че сладките може и да не стигнат, а тогава той, домакинът — защото Билбо знаеше задълженията си на домакин и ги спазваше дори когато му беше неприятно, — нямаше да хапне нито една.

— Заповядай да пийнеш чаша чай! — успя да избъбри той, след като си пое дълбоко дъх.

— Бих предпочел малко бира, ако това няма да те затрудни, любезни господине — каза белобрадият Балин. — А питка ще си хапна с удоволствие — питка с ким, стига да ти се намира.

— Намира ми се, намира ми се — отвърна Билбо, изненадан сам от любезността си. И той изтича към избата да налее халба бира, а оттам — към един от килерите, откъдето изнесе две красиви кръгли питки с ким, които бе изпекъл днес следобед с намерение да си ги хапне сладко на вечеря.

Когато се върна, Балин и Дуалин разговаряха на масата като стари приятели (а те всъщност бяха братя). Билбо тръсна пред тях бирата и питките и тъкмо тогава звънецът пак иззвъня веднъж и още веднъж.

„Този път вече сигурно е Гандалф“ — помисли си Билбо, докато подтичваше запъхтян по коридора. Но пак не беше Гандалф, а две нови джуджета — и двете със сини качулки, сребърни колани и жълти бради; всяко носеше торба с инструменти и лопата. Те нахълтаха вътре още преди вратата да се отвори докрай, но това вече никак не учудваше Билбо.