Хаос

— Съгласен съм, че е странно. Освен ако не е имала причини да остане в сянка. — Марино сваля бялата си качулка и попива лъскавата си от пот глава с хартиени кърпи. — Господи, потя се като проститутка на изповед. Може шофьорската й книжка да е фалшива и въобще да не съществува човек на име Елиза Вандерстийл с тази дата на раждане и адрес. И може това да е причината да не я откриваш в социалните мрежи.

— Луси работи по въпроса. Да видим какво ще открие тя — казвам аз, докато разкъсвам пакет със защитен гащеризон. — Надявам се да е повече, отколкото при последните й търсения. — Имам предвид неуспешните й опити да проследи Тейленд Чарли, но нямам намерение да разкривам подробности пред Марино.

Оглеждам осветения район от парка, разположен под плоския покрив на шатрата. Погледът ми проследява тревата, чакълената алея, падналия велосипед, тялото. Сцената изглежда призрачно спокойна, недокосната, сякаш не е възможно тук да е загинал човек.

— Имаме ли напредък? — питам Марино и очаквам да ми разкаже какво е открил след последния ни разговор по телефона. — Намери ли нещо интересно, което да сме пропуснали при първия оглед? Ще трябва да приключим колкото се може по-бързо. Тук е ужасно горещо и задушно и не искам някой от нас да припадне от изтощение.

— Събрах нещата, които вече бяхме открили. Златната верижка, шофьорската книжка. И предпазната каска, която изобщо не ми се стори повредена.

— Смяташ ли, че Еня и Аня може да са прибрали още някоя улика?

— Къде биха могли да я скрият? Претърсих раниците им, открих очилата, висулката във форма на череп и телефона. Плюс блузата, в която някоя от тях е повърнала в храстите.

— Може да са го скрили наоколо. Пари например? Кредитни карти или банкноти? Възможно ли е жертвата да е карала колело и да не е носила у себе си нито пари, нито ключове?

— Мога да ти кажа само, че близначките се кълнат, че не са взимали назаем нищо друго. — Марино сваля ръкавиците и разкопчава малката черна хладилна чанта „Харли Дейвидсън“, която не е служебна, а негова лична собственост. — Изпразниха джобовете си пред мен. Нямаше нищо.

— Предполагам, че всичко зависи от преценката им дали могат да ти имат доверие или не — отговарям, докато той изважда бутилка вода и ми я предлага. — Не, благодаря. Добре съм. Зависи и от това дали и ти можеш да им се довериш — добавям по адрес на близначките. — Можеш ли да им се довериш?

— За момента са убедени, че всеки момент ще ги повикаме да положат клетва като помощник-детективи. Сигурен съм, че ако бяха намерили още нещо, щяха да ни го предадат.

— Интересно, защо ли не са си направили труда да вземат шофьорската книжка? — Започвам да нахлузвам крачолите от синтетична бяла материя върху съсипаните си обувки. — Стоях на алеята, когато пристигна инспектор Барклей. Чудя се защо са взели едни неща, а са оставили други.

— Вероятно защото от тяхна гледна точка — отвръща Марино — документите за самоличност на един мъртвец могат да им навлекат неприятности. Не че според тях е редно да взимат вещите на човек, който е пострадал или загинал при инцидент. Опитвам се да кажа, че на определено ниво успяват да различат кое е правилно и кое не. Възприели са себе си като хора, които са намерили нещо и са решили да го задържат. Според тях мъртвата жена не е имала нужда от слънчеви очила, телефон или златна висулка на колието.

— Те ли ти го казаха?

— Общо взето.

— Не е имала нужда и от пари.

— Зная. Нямам представа къде са, освен ако близначките не са ги скрили в бельото си. — Марино отпива вода и връща полупразната бутилка в хладилната чанта. — Ще помоля Фландърс да провери, защото аз няма да го направя. Не искам да ме обвинят в непристойно поведение.

— Да се надяваме, че не са отмъкнали още нещо, за което са решили, че няма да трябва на жертвата. — Припомням си срещата с колоездачката пред Харвард Клуб.

Не забелязах други бижута освен колието.

— Не виждам часовник — казвам на Марино. — Но телефонът, очилата и останалите вещи, които Аня и Еня са взели и прибрали в раниците си, могат да ни създадат проблем, ако случаят влезе в съда.

— Надявам се да не са повредили някоя важна улика. — Марино разперва пръсти и нахлузва нови ръкавици. — Не че имаше какво толкова да повредят. Към момента не съм открил нито ясен отпечатък от обувка, нито угарка от цигара. Не видях дори капка кръв или каквото и да било, което да подсказва, че е имало борба. Сякаш вече е била мъртва, когато е паднала на земята.

— Определено няма признаци да е помръднала, след като е паднала. — Изправям се и пъхам ръце в ръкавите от хлъзгава бяла материя. — Ако съдя по това, което виждам, мога да предположа, че след като се е озовала на земята, е изпаднала в безсъзнание и е умряла. — В този момент телефонът ми иззвънява.

Луси е. Слагам слушалката. Казвам й, че се надявам да е открила нещо.

— Саут Одли стрийт, Мейфеър. Близо до Гроувнър Скуеър — казва тя.

— Адресът на Елиза Вандерстийл? — Сядам обратно на куфара с криминологично оборудване и поглеждам към Марино.