Керванът на робите

— Е да, има го, но е друга разновидност. При нас го наричат блатар, corvus. А искам да имам и един хадж.

— Ще го застреляш ли?

— Да.

— Невъзможно е, никой не може да го направи, дори да има и най-хубавата пушка!

— Ще видим! — усмихна се чужденецът.

Двата хаджа следваха кервана по маниера на грабливите птици — непрекъснато се рееха точно над него. Но в момента, когато ездачите спряха, те започнаха бавно да се спускат един след друг, описвайки равномерно спирала. Чужденецът понамести очилата си, застана с гръб към слънцето, за да не го заслепяват лъчите му, цели се няколко секунди, при което дулото на пушката му неотклонно следеше полета на птиците, и после натисна спусъка.

Летящият начело мъжкар трепна, сви криле, отново ги изпъна, но само за няколко мига, и после, като не можеше вече да се задържи във въздуха, падна на земята. Чужденецът се завтече към мястото, където лежеше птицата, вдигна я и започна да я разглежда. Арабите се приближиха, издърпаха от ръцете му хаджа и го заобръщаха насам-натам.

— Аллах акбар — Аллах е велик! — учудено възкликна водачът. — С куршум ли беше заредил пушката си?

— Да, с малък патрон, а не със сачми.

— И въпреки това улучи!

— Както виждаш! — кимна добрият стрелец. — Куршумът е пронизал гърдите, попаднал е право в сърцето, което, разбира се, е случайност, но все пак се бях прицелил в тялото. Радвам се, че изстрелът бе толкова сполучлив, защото така кожата и перата останаха невредими.

— Да свалиш с куршум един хадж, при това от такава височина! И на всичко отгоре да го улучиш на такова място! Ефенди, ти си отличен стрелец, при нас учителите от медресетата не умеят да стрелят. Ти къде си се учил?

— Като съм ходил на лов.

— Значи и по-рано си ловувал такива птици?

— Птици, мечки, диви коне, диви бизони и много други животни.

— Нима всички тези животни се намират в твоята родина?

— Там има само птици и мечки. Другите, за които споменах, живеят на един друг континент, който се нарича Америка.

— Никога не съм чувал за тази страна. Да сложим ли хаджа при другия товар?

— Да. Още тази вечер край лагерния огън ще му одера кожата, в случай че изобщо можем да запалим огън.

— Ще запалим, защото край Бир Аслан растат колкото щеш гъсти храсталаци.

— Тогава прибери птицата! Мъжка е, а те са по-ценни от женските.

— Да, мъжка е. Аз също ги разпознавам. Неговата вдовица отлетя. Ще тъгува за него и ще го оплаква, докато някой друг хадж я утеши. Аллах се грижи за всички живи същества, дори за най-дребната птичка, но най-много за диюр ал джина10, които след като ни напуснат, той всяка година приема в рая.

Това поверие е много разпространено в Египет. Обикновените хора не знаят, че истинската родина на лястовиците, наричани от тях „снунут“, е в Европа и те отлитат на юг само по време на нашата зима. Тъй като през пролетта тези птици изчезват, без хората да разберат къде, навярно най-вече заради техния весел и човеколюбив нрав египтянинът си обяснява това явление с предположението, че те отлитат в рая, за да свият гнездата си при Аллах и с чуруликането си да му предадат молитвите на правоверните.

Известно време след като бяха продължили прекъснатата си езда пътниците видяха единични голи планински възвишения, издигащи се на юг и на север от посоката, в която бяха поели. Това даде повод на чужденеца да се огледа назад. Погледът му бе привлечен от няколко съвсем малки точки, които сякаш неподвижно висяха във въздуха. Той извади далекогледа си от кобура на седлото и две-три минути внимателно оглежда точките. После прибра бинокъла си обратно и попита:

— Пътят, по който яздим, оживен търговски път ли е?

— Не — отвърна водачът. — Ако бяхме тръгнали по пътя на керваните, щеше да се наложи доста да заобикаляме и щяхме да загубим два дни.

— Значи не можем да очакваме оттук да мине някой керван?

— Не, защото през сухото годишно време по пътя, по който яздим, никъде не се среща вода. А и запасите ни за пиене са вече на свършване. Кожените мехове са празни.

— Но при Бир Аслан ще намерим вода, нали?

— Съвсем сигурно, ефенди.

— Хм-м! Странно!

При тези думи лицето му придоби толкова замислен израз, че водачът на кервана го попита:

— Защо се замисли, господарю? Има ли нещо, което не ти харесва?

— Да.

— Какво е то?

— Ти твърдиш, че не се намираме на пътя на керваните и все пак зад нас яздят някакви хора.

— Зад нас ли? Невъзможно! Та нали тогава би трябвало да ги видим!

— Не е необходимо да ги виждаме.

— А как тогава можеш да си толкоз сигурен?

— Защото, ако не самите тях, виждам следите им.

— Ефенди, ти се шегуваш! — заяви водачът с чувство на превъзходство.

— О, не. Напротив, съвсем сериозен съм.

— Как е възможно човек да вижда следите, дарб или атар11 на хора, които яздят след него?!

— Ти мислиш само за дирите, които остават в пясъка от краката на хората или от копитата на животните. Но има и следи, намиращи се във въздуха.

— Във въздуха ли? Аллах акбар — Аллах е велик, той може всичко, понеже за него няма нищо невъзможно, но досега все още не съм чувал да ни е позволявал да оставяме следи във въздуха.