Керванът на робите

— Ако още не си го схванал, значи Аллах не ти е дал мозък. Нима не виждаш оръжията на този християнин? Не забеляза ли че с всеки от двата си малки пистолета може да стреля шест пъти, без да зарежда? А в пушките му има четири куршума. Всичко на всичко това прави шестнайсет изстрела, а ние сме само петима.

— Тогава трябва да го убием, докато спи.

— Не, аз съм воин, а не подъл страхливец. Не убивам спящи хора. Срещу шестнайсет куршума нищо не можем да направим и затова казах на Абу ал Мот7 че днес ще стигнем до Бир Аслан. Нека той постъпи там както си иска, а после ние ще делим с него.

— Ако изобщо намерим нещо, което си заслужава да се дели! Че какво толкоз има този християнин? Кожи на животни и птици, които иска да натъпче със слама, шишета пълни със змии, гущери и скорпиони — дано Аллах го изпече заедно с тях! Освен това има цветя, листа и треви, които е смачкал между листове хартия. Струва ми се, че от време на време му идва на гости шейтанът, когото той гощава с тези неща.

— А на мен ми се струва, че ти наистина си загубил ума си. Или изобщо никога не си го имал! Глух ли беше, когато неверникът ни обясни какво ще прави с тези неща?

— Тъй като нищо от тях не мога да използвам, не обърнах внимание на думите му.

— Но знаеш какво означава думата медресе8, нали?

— Да, чувал съм.

— Е, той е учител в един такъв медресе. Преподава за всички растения и животни на земята и е дошъл при нас, за да вземе от нашите растения и животни и да ги занесе у дома си, където ще ги показва на учениците си. Също така се кани да напълни с тях големи сандъци и кошове и да ги подари на своя султан, който притежава специални къщи9, където се съхраняват подобни неща.

— Но каква ни е ползата от всичко това?

— Много голяма! Далеч по-голяма, отколкото си мислиш. Нали на един султан могат да се правят само скъпоценни подаръци. Следователно растенията и животните, които този гяур събира при нас, сигурно имат извънредно голяма стойност в неговата страна. Нима не го проумяваш?

— Да, Аллах и ти, вие двамата ме просветлихте — отвърна подигравателно човекът.

— Затова реших да му ги вземем и после да ги продадем в Хартум. Там можем да получим добра цена. А забеляза ли още какви други неща носи със себе си?

— Да, цял товар платове и инструменти, стъклени мъниста и разни други предмети, срещу които можеш да получиш от негрите големи количества слонова кост и много роби.

— И друго какво?

— Нищо повече не знам.

— Защото очите ти нищо не виждат. Нима оръжията, пръстените и часовникът му нямат никаква стойност? Имат, и то каква. Освен това под жилетката си носи кожено портмоне. Веднъж, когато го отвори, съзрях в него големи листове хартия с някакви чужди букви и печат. Като бях в Хартум, видях подобна хартия у един богат търговец и тогава научих, че щом я дадеш на онзи, чието име е написано върху нея, ще получиш страшно много пари. При подялбата ще поискам за нас тези хартии, освен това оръжията му, часовника и всичко каквото носи със себе си, както и товара на камилите заедно с инструментите и стоките за размяна. Така ще станем богати. А всичко останало, камилите и събраните животни и растения ще получи Абу ал Мот.

— Дали ще е съгласен с такава подялба?

— Да, той вече прие тези условия и ми даде думата си.

— А сигурно ли е, че ще дойде? Днес е последният ден. Гяурът ни нае, за да го закараме с нашите камили до Фашода. Щом утре пристигнем в града, край на нашите планове, защото нататък ще продължи без нас.

— Той няма да пристигне там. Убеден съм, че Абу ал Мот ни следва по петите. Тази нощ малко преди разсъмване ще ни нападне. Уговорихме се два часа преди полунощ да отида на шестстотин крачки право на запад от извора и там да се срещна с него.

— Досега нищо не си ни казал за това. Щом имате такава уговорка, значи той сигурно ще дойде и плячката няма да ни се изплъзне. Ние, бени-арабите, живеем в пустинята и се прехранваме от нея. Всичко, каквото има в нея, е наша собственост, следователно също и този крастав гяур, който дори не се покланя, докато се молим на Аллаха.

С тези думи бе изразено всеобщото схващане на обитателите на пустинята за грабежа, които те смятат за рицарско занимание и дори най-открито се хвалят с подобно нещо.

По време на този разговор техните животни бяха вече тръгнали подир чужденеца. Когато го догониха, той изобщо не подозираше, че убийството му вече е твърдо решено. Вниманието му беше насочено не към тях, а към съвсем друг обект. Внезапно той подвикна на камилата си едно силно „хе, хе!“, което е знак за животното да спре и да коленичи. То се подчини. Чужденецът слезе от седлото и посегна към пушката си.

— Аллах! — възкликна водачът. — Врагове ли има?

При това той се огледа страхливо на всички страни.

— Не — отговори му пътешественикът, като посочи нагоре във въздуха. — Става дума само за една от тези птици.

Погледите на арабите се обърнаха натам, накъдето той им сочеше.

— Това е един хадж заедно с жена си — каза водачът. — Не се ли среща и в твоята страна?