Керванът на робите

Хомрите бяха убедени, че немецът и джалабите спят. Шварц бе разговарял със съюзниците си съвсем тихо, а и да беше изречена някоя и друга дума на по-висок глас, никак не беше лесно да бъде чута, защото камилите и магаретата все още не се бяха успокоили напълно. Особено магаретата не мируваха нито за миг, тъй като труповете на двата хищника се намираха наблизо. Камилите страхливо сумтяха, но бяха принудени кротко да лежат, защото краката им бяха вързани.

В очакване на предстоящите събития времето минаваше много бавно за всички. Най-сетне отсреща водачът на кервана се надигна.

— Ето че тръгва! — прошепна Али.

— Още не — отговори словакът също тъй тихо. — Първо ще дойде насам, за да се увери дали действително спим. Ще се престори, сякаш иска да се погрижи за камилите. Нека останем неподвижни!

Наистина водачът бавно се отправи към налягалите хора. Най-напред се приближи до камилите, като че имаше намерение да ги нагледа и за малко се спря при тях. Нададе ухо по посока на лежащите джалаби. След като никой не помръдна, той се обърна към тях с думите:

— Джималите60 все още се страхуват. Да вземем да завлечем труповете на лъва и неговата султана нейде по-надалеч, а?

Естествено той зададе този въпрос само за да разбере дали джалабите спят дълбоко. След като не получи отговор, арабинът тихо пристъпи още по-наблизо и се наведе над тях. За да бъде съвсем сигурен, докосна леко ръката на немеца. Когато и след това нищо не последва, той придоби увереност в успеха си и предпазливо заобиколи скалата, също както преди малко бе направил и Шварц.

След минута-две немецът стана и запълзя подир него. Зърна го да се отдалечава в западна посока и после да изчезва в тъмнината на нощта. Щом се завърна при джалабите, той ги подкани:

— Вече е време. Последвайте ме, но тихо, за да не ни чуят хомрите!

Той ги отведе до мястото, където гъсталакът свършваше и само тук-там имаше пръснати единични храсти. Можеше да се очаква, че нападателите ще минат точно оттам. Всеки се скри зад отделен храст.

Чакаха повече от половин час. После доловиха тихи стъпки и в същото време различиха човешки фигури, които вървейки една подир друга, бавно се приближаваха. Щом наближиха дотолкова, че вече бе възможно да се разпознаят отделните хора, Шварц видя начело водача на неговия досегашен керван. В края на малката колона крачеше високата и мършава фигура на Абу ал Мот, като се олюляваше насам-натам. Спряха до самата скала. Ако тук беше толкова светло, колкото извън сянката, хвърляна от скалата, те неминуемо щяха да забележат сгушилите се в непосредствена близост зад храсталаците джалаби, тъй като отделните храсти не бяха нито достатъчно гъсти, нито достатъчно широки, за да служат като прикритие.

Шварц се намираше най-близо до изоставения бивак. Неприятелите им все още не бяха стигнали до него. Словакът, който беше залегнал на противоположния край, видя, че бандитите са точно пред него и чу хомрът да казва:

— Тъй! Доведох ви дотук. Онези спят дълбоко зад самия десен ъгъл на скалата. Ще умрат, без да се събудят. Сега отивам при моите хора, за да им кажа, че решителният миг е настъпил.

Той се отдалечи, като първо се върна няколко крачки назад, а после, изчезна при западния край на скалата. Бивакът се намираше откъм източната й страна.

— А сега напред! — заповяда гробовният глас на Абу ал Мот. — Дано Аллах придаде на ножовете ви точност и сигурност!

Естествено Шварц мислеше да изчака, докато стигнат до него. Но дребничкият словак бе обзет от такова силно желание за борба, че не изчака най-изгодния момент.

— Rauwidschu — бързо, дръжте ги! — извика той, скачайки на крака. Хващайки пушката си за цевта, той замахна и нанесе толкова силен удар с приклада на най-близкостоящия, че улученият човек веднага рухна на земята, ала заедно с него падна и самият словак.

Другите също наизскачаха от прикритията си. Понеже Шварц бе най-далеч, трябваше да се върне десетина крачки, за да се докопа до неприятеля. Беше хвърлил око на Абу ал Мот, но намерението му вече бе неизпълнимо.

Мъжете от джума бяха толкова изплашени, че в първия миг, се заковаха на местата си. Ако невъздържаният словак беше изчакал само още минута-две, те щяха да бъдат загубени. Но така намериха време горе-долу да се окопитят, макар че то не се оказа достатъчно, за да използват оръжията си. Неколцина от тях получиха полагаемите им се удари, но други успяха да ги отбият.

С няколко скока Шварц измина споменатото разстояние. Повали с приклада си един арабин, а в следващия миг и втори. Разнесоха се гневни ругатни.

— Кои са тези изчадия? — изкрещя Абу ал Мот. — Нахвърлете се върху тях!

— Спасявайте се! — извика друг. — Водачът ни предаде!