Керванът на робите

— Не, защото няма да му дадем възможност. Нападението ни ще бъде толкова ненадейно, че изобщо няма да има време да си послужи с оръжията. Когато водачът на кервана дойде при нас, както се уговорихме, от него ще научим къде е легнал гяурът и къде спят джалабите. Ще се промъкнем до тях и навярно ще ги избием още докато спят, тъй че ще отидат в ада, без да се събудят. А може би и пушките им изобщо не са отново заредени, след като стреляха, за да изплашат лъвовете.

— Аллах ил Аллах! В каква опасност сме се намирали и ние самите! Колко лесно можеше Изтребителят на стадата да дойде и при нас!

— Едва ли. Леговището му е на изток от извора и той пак се е върнал там. Ако беше решил да се приближи до нас, камилите ни щяха да го издадат с поведението си. Преди бяха неспокойни, но след изстрелите престанаха да се страхуват. Следователно Бащата на голямата глава си е отишъл. А сега стига толкоз приказки, по-добре е да внимаваме. Водачът може да пристигне по-рано, отколкото го очакваме, и трябва да се погрижим да не се размине с нас.

От тези думи можеше да се заключи, че разговорът им е свършил. Ето защо Шварц сметна за уместно да се оттегли. Пълзейки, той се отдалечи също тъй безшумно и предпазливо, както бе и дошъл. След като измина достатъчно разстояние, за да не могат да го забележат, той се надигна от земята и спокойно продължи прав пътя си. Едва когато наближи скалата, се наложи пак да прояви по-голяма предпазливост, защото хомрите не биваше да разберат, че се е отдалечавал от бивака.

Удаде му се незабелязано да се добере до мястото си. Джалабите се бяха разтревожили за него, тъй като отсъствието му бе продължило доста дълго. Той им разказа каквото беше чул и ги попита дали познават Абу ал Мот. Всички знаеха името му, но изобщо не го бяха виждали. Бяха чували, че той е най-ревностният и безмилостен ловец на роби, ала не им беше известно къде се намират ловните му райони.

— Изглежда че предприема грабителските си походи от една сериба, която се казва Ом ат Тимса — каза немецът. — Не ви ли е познато това име?

— Не — отвърна Бащата на единайсетте косъма. — Знам всички сериби, разположени чак отвъд земите Динка, но никога не съм чувал подобно име. На първо време това може да ни е безразлично. Трябва да се погрижим за отбраната си. Налага се да размислим как ще се защитаваме най-добре.

— Няма какво толкова да се размисля. Най-важното е, че враговете ни не могат повече да ни изненадат. А знаем и къде се намират.

— Но не и кога ще се появят.

— О, това ни е известно. Водачът се кани да посети джума. Значи отдавна е планирал това нападение заедно с Абу ал Мот. Отсреща е светло, тъй че лесно ще забележим, когато се отдалечи. Той ще разкаже на разбойниците къде и как сме се разположили да бивакуваме, след което те ще дойдат.

— Ще ги застреляме, нали?

— Не. Те са дванайсет души, а ние сме само деветима, но тъй като ние ще ги изненадаме, а не те нас, имаме известно предимство. Естествено няма да останем да лежим тук, а ще ги очакваме скрити между първите храсталаци. Приближат ли се, веднага скачаме на крака. Всеки от нас си избира по един човек и го поваля на земята. Един силен удар по главата ще е достатъчен, но тези типове трябва да бъдат улучени така, че веднага да се строполят в безсъзнание. После бързо ще се справим и с останалите трима. Побегнат ли, ще ги оставим да си вървят. Но окажат ли съпротива, е, тогава наистина няма да щадим живота им. Надявам се, че повалените няма да се мъртви. Ще ги пленим и ще ги предадем на мюдюра във Фашода.

— А какво ще правим с хомрите?

— Ще зависи изцяло от поведението им. Предполагам, че няма да вземат непосредствено участие в нападението. Вероятно ще го предоставят на джума, който впрочем, ако съдя по говора на хората му, също се състои от хомри. Сигурно моите досегашни придружители възнамеряват да останат отсреща при огъня си, докато бъдем избити. Следователно на първо време можем да ги изключим от сметката. Най-важното е всеки от нас да улучи своя човек както трябва.

— Няма да се посрамя в това отношение. Ще хвана моя слоноубиец за цевта и ще обработя съответния тип така, както преди малко пребих до смърт жената на лъва.

— А аз — обади се Хаджи Али, — имам под ръка половината от дръжката на моето строшено копие. От него ще стане боздуган, с който мога да раздавам удари. Аллах да е на помощ на онзи, който ги изпита върху главата си!

По подобен начин се изказаха и останалите. Те се съгласиха да не избиват неприятелите си. Дойде им на ум какво голямо задоволство щяха да изпитат, когато на следващия ден влезеха във Фашода заедно с пленниците си. Който от тях не притежаваше годно за раздаване на удари оръжие, си избра измежду превозваните товари по някой подходящ предмет.