Керванът на робите

— Да — отговори словакът. — Няма племе, което да се отнася враждебно към нас, джалабите. Навсякъде имат нужда от нас, тъй като сме единствените, които носим на хората необходимите за тях неща. Ето защо навсякъде сме добре дошли и всеки се отнася с нас приятелски.

— И все пак съм чувал, че и джалаби са били нападани и ограбвани.

— Това са много редки изключения. Такива нападения се правят само от племена, с които не се поддържат търговски отношения. Ние винаги сме твърде предпазливи и навсякъде подробно разпитваме дали някъде е забелязан някой джум и има ли опасност да го срещнем.

— Е, в последно време не сте ли научили нещо подобно?

— Не. В момента цялото племе баггара си е в родните села, а с шилюките, в чиито земи се намираме сега, сме в приятелски отношения.

— Посещавате ли и хомрите?

— Не. Техните села са твърде отдалечени за нас.

— Тогава при определени обстоятелства едва ли ще се чувствате в пълна безопасност, ако са наблизо, нали?

— Ако имаме възможност, бихме се отдръпнали от пътя им. Тъй като днес те срещнахме заедно с тях, нямаше как да ги избегнем. Наистина не се държаха дружелюбно с нас, но няма защо да се боим от тях.

— Така ли мислиш?

— Да. Ние сме все пак под твоя закрила, нали?

— Разбира се. Но дали в този случай закрилата ми ще се окаже добра?

— Без съмнение, защото хомрите те придружават и следователно са твои приятели. Арабинът винаги е приятел на приятелите на своя приятел.

— Нима ти не видя и не чу, че те не се отнасят към мен особено приятелски?

— Забелязах го, но няма значение. Те са ти дали дума да те заведат до Фашода и трябва да я удържат.

— Въпреки това им нямам доверие. Обещаха ми да превозят с камилите си мен и моите вещи. Аз пък им обещах да им платя за тази услуга във Фашода. Това е всичко.

— Какво? Нима не се разбрахте изрично, че при нужда са длъжни да те закрилят с цената на живота си?

— Не.

— Не им ли каза обичайните думи: „Dakilah ia Schech“44 и те не ги ли приеха?

— Не. Опитах се, но взеха да ме убеждават, че нямали такъв обичай и това съвсем не било необходимо.

— Тогава наистина не бива да им се доверяваш, а и ние не сме в безопасност. Тези думи щяха да ги принудят не само да бъдат честни с теб, но и в случай на нужда да те защитават срещу какъвто и да било неприятел. А така те нямат никакви задължения към теб и според техните правила и схващания могат да те ограбят и убият без всякакво чувство за вина. Фактът, че са отказали да приемат тези обичайни думи за закрила, е почти сигурен признак за нечистите им намерения. А това, че все още не са ги изпълнили, не бива да те успокоява, напротив, трябва да те накара тази вечер да бъдеш дваж по-предпазлив. Това е последната ви нощ. Утре ще се добереш до Фашода, където вече не ще могат да ти сторят никакво зло. Може опасенията ми да не са основателни, но те съветвам да приемеш, че тази нощ те заплашва голяма опасност, теб, а следователно и нас. Аз няма да спя и веднага отново ще заредя моя слоноубиец, което пропуснах да сторя, тъй като не знаех, че сигурността ни е застрашена.

И той действително посегна към огромния си katil elfil и към рога с барут. Бащата на смеха показа, че също споделя мнението на своя колега, понеже заяви:

— За съжаление моето харби45 се счупи в корема на лъва, но ще се браня с ръце и крака. Тези бащи и синове на грабежа няма да се докопат нито до живота ми, нито до магарето или стоките ми. Ще ги удуша един по един. Познавам хомрите. Думите на Корана са винаги на устата им. Те не пропускат нито едно абрик46, нито предписаните салават47, но са крадци, а измяната е нещо обичайно за тях. Чуе ли се някога за някой джум, то той съвсем сигурно се състои само от араб ал хомр. Дано Аллах им затвори небето със сто резета!

— Тогава несъмнено джумът, който се намира нейде наблизо, е на хомрите — отбеляза Шварц.

— Какво? Как? — попита словакът. — Джум ли има наблизо?

— Не съм съвсем сигурен, но го предполагам.

Той сподели с тях наблюденията си, както и предположенията, породили се у него впоследствие. Думите му предизвикаха тревога у търговците и той успя да ги укроти само като напомни за насядалите наблизо араби. Хомрите не биваше да се досетят в какво ги подозираха. Ето защо всички джалаби се овладяха и по време на последвалия, разбира се, тих разговор се държаха възможно най-спокойно.

— Щом е така, господарю, тогава и аз съм абсолютно на същото мнение, че хората, следвани от онези птици, принадлежат към някой джум — каза словакът. — Трябва да се подготвим за нападение. Няма ли да е най-добре, ако незабавно застреляш тези хомри?

— Не. Все още нямаме доказателства. А дори и да ги имахме, пак щях да съм против. Мога да се реша да убия човек едва след като се убедя, че е абсолютно наложително.

— Тогава нека веднага се приготвим за път и напуснем това опасно място!