Керванът на робите

— Allah il Allah we Muhammed rassuhl Allah! — каза той с патетичен глас. — Той е сътворил небето и земята, растенията и животните, а най-накрая и хората. И след като всичко било вече създадено, тогава Аллах сътворил и мюсюлманина, за да стане господар на всички твари. На мюсюлманина се покоряват дори и най-могъщите животни, а ако не му се подчинят, той ги убива със силната си десница. Този изтребител на коне, камили, говеда и овце, дето го виждате да лежи пред нас, е бил гладен. Вместо да се задоволи с месото на някое нечисто халуф36 или на уауи37, той има дързостта да пожелае да изяде нас, любимците на пророка, който властва в рая. Доведе със себе си и своята жена, която дори не му е законна съпруга, защото, когато я с взел, не с имало кадия да си сложи подписа. Двамата жадуваха за смъртта ни. Радваха се на месото ни, на приятния вкус на костите ни. Канеха се да ни разкъсат без хал и зет38, без зибд39 и бахар, също както един рахам40 излапва умрялата диб41. Но Аллах беше край нас. Ние се молихме, като казахме свещената Фатиха и сурата ясин, чиито думи закрилят правоверните от всяка опасност. И тогава ние бяхме окрилени от храбростта на героите и силата на победителите. Грабнахме оръжията и изпратихме този людоедски сатана и жена му в ада, където ще се пекат на вечния огън и няма да ядат хора. Ние ликуваме, а нашите внуци заедно с техните внуци и правнуци ще ни възхваляват. Във всички градове и села ще се говори за нас и всички „музикаджи“ ще бият тъпаните и ще опъват струните. Нека сега се насладим на победата си и одерем кожите на убитите зверове. Ала преди това трябва да им покажем колко много ги презираме, да им покажем, че са измет и нищожества в сравнение с нас, непобедимите герои, които никога не знаят що е страх!

Той пристъпи първо до лъва, а после и до лъвицата, за да ги заплюе. Веднага след това примерът му бе последван от хомрите и останалите керванджии. Те заудряха животните с юмруци, заритаха ги с крака и ги обсипа с всевъзможни ругатни и хули, изразяващи презрението им.

Това продължи около четвърт час, през който хората се държаха като обезумели. После водачът извади ножа си и каза:

— Сега те вече почувстваха и чуха колко много ги презираме. Нека им съблечем дрехите, за да се нагиздим с тях. Кожата на победения се пада на победителя. Когато се завърнем в шатрите на хомрите, мъжете ще ни завиждат, а жените ще ни посрещнат с хвалебствени песни.

Останалите араби също извадиха ножовете си.

— Чакайте! — обади се заповеднически Шварц. — Наистина ще вземем кожите на тези животни, но на кого се полагат!

— На победителите! — отговори водачът.

— А кои са те?

— Всички ние.

— Аха, тъй значи! Тогава кожите ще бъдат нарязани на четиринайсет парчета, така ли?

— Не, защото тъй няма да струват и пукната пара. Но ти знаеш, че аз съм водачът!

— Знам, но какво общо има това с кожите?

— Те се полагат на водача.

— Такъв ли е вашият обичай?

— Да.

— Но преди малко каза, че кожата на победения се падала на победителя, нали?

— Да. Но когато победителите са повече, кожата се дава на най-знатния от тях. Това съм аз и кожите не бива да се режат на парчета.

— Странно! Значи и ти си победител, а?

— Естествено! Да не би да искаш да кажеш, че не съм присъствал?

— И дори си най-знатният измежду победителите, тъй ли?

— Да, защото аз съм водачът.

— Тогава извънредно много се лъжеш. Нали знаеш кой съм аз?

— Да, ти си един ефенди.

Той изговори думата с доста пренебрежителен тон.

— Има най-различни ефенди — заяви Шварц. — По ранг стотици ефенди са под мен, а и най-нискостоящият от тях представлява и знае много повече от теб, тъй че най-знатният победител съм аз! Впрочем ти нямаш ни най-малкото право да се наричаш победител. Никой няма да възпява храбростта и подвизите ти, нито да разказва за тях. Сега ти хулиш тези животни, но нима може смелостта ти да се сравни с тяхната! Щом чу гласовете им, ти тръгна да бягаш.

— Само на шега. Нали все пак останах.

— Да, след като ти казах, че бягството може да е още по-опасно и защото чу, че искам да се изправя срещу лъва. А когато Господарят с голямата глава се появи, ти и твоите хора се изпокрихте. Дори и после, след като животните бяха вече мъртви, ти се осмели да се приближиш до тях едва когато огънят отново се разгоря и когато се убеди, че опасността е отминала.

— Ефенди, нима искаш да ме обидиш?

— Не. Искам само да те предпазя от възгордяване и от незаконно посегателство върху чужда собственост. Лъвовете принадлежат само на трима, на тримата, които се бориха с тях, а именно: на мен, на Хаджи Али и на Ибн ал джидри. Всички останали нямат нищо общо с трофеите.

— Не можем да признаем подобно нещо пред другите. Дори и да си ефенди на всички ефендита, пак си оставаш само един гяур, който няма никакви права сред нас. Ние сме мюсюлмани и ще вземем кожите. А ако се опъваш, в такъв случай… — Той млъкна.

— В такъв случай… е, какво ще стане тогава?

— Тогава ще те принудим! — отвърна водачът заплашително и направи движение с десницата си, която все още стискаше ножа.