Керванът на робите

Човекът бе прекъснат. Чу се тропот на конски копита. Откъм първия огън на най-южния пост проехтя силен вик. Отговори му друг. После се разнесе възклицание на изненада, а след това видяха да се приближава някакъв ездач.

Хората наскачаха на крака и очаквателно насочиха погледи към появилия се конник. Кой ли можеше да е той? Идваше от юг а в тази посока се намираше селото Омбула. Дали не беше пратеник на Абд ал Мот?

Това предположение се потвърди. Когато ездачът стигна до огъня и можаха да видят лицето му, фелдфебелът извика:

— Бабар, ти ли си? Бъди добре дошъл и слез от коня!

Новодошлият скочи от седлото, пристъпи в кръга на своите другари, за чието предателство все още нямаше никаква представа, учудено ги огледа един подир друг и възкликна:

— В името на Аллах, не знам дали да вярвам на очите си или не! Не се ли лъжа? Вие тук, а аз си мислех, че сте в серибата. А с вас е и фелдфебелът! Та нали ти беше пленник!

— Свободен съм, както виждаш — отговори му той.

— Кой те освободи? Абу ад Мот? Той върна ли се вече?

— За това по-късно! А сега най-напред ми кажи къде ти е пушката!

— Ей къде виси на седлото.

— А ножът ти?

— Тук в пояса ми е.

— Я да го видя!

Той измъкна ножа от пояса му и продължи:

— Какви други оръжия имаш?

— Никакви. Какво толкова ме разпитваш, какво ще правиш с ножа ми?

Фелдфебелът се приближи до коня, взе пушката, окачена на издигнатата предна част на седлото, подаде я заедно с ножа на един от хората си, който ги отнесе при багажа, и забелязвайки учудването му, каза:

— Бабар, ти си един от нашите най-добри и храбри мъже. От сърце ти пожелавам дълъг живот и всичко най-хубаво, но ти още в този момент си стъпил вече с един крак върху моста, който води от земния живот към отвъдния.

— Как? Какво? — попита Бабар.

— Нали чу думите ми, наистина е така, както казах. Ще ти го обясня. Но преди това ми кажи дали походът ви има успех.

— Огромен. Заловихме около хиляда роби.

— И сега се връщате?

— Още не. Успехът направи Абд ал Мот още по-предприемчив. Той ще нападне и едно друго село, където може би ще плени не по-малко чернокожи.

— Значи не се намира вече в Омбула?

— Не. Околността на селото му се струваше несигурна. Там не можеш добре да се отбраняваш, тъй като всичко е опожарено, а се очаква беландите да се съберат, за да ни отнемат плячката. Ето защо Абд ал Мот раздели своите асакери. С триста от тях продължи по-нататък, за да залови още роби, а двеста се върнаха малко назад до едно място, където лесно може да се отблъсне всяко нападение.

— Къде е това място?

— На половин ден път оттук и също на толкова от Омбула. То представлява едно не съвсем пресъхнало корито, издълбано от дъждовните порои, където на отиване пленихме двама бели, тръгнали за Омбула с намерение да предупредят беландите за нашия газуах. Отвъд образуваното от пороищата корито има едно блато и ние лагеруваме между двете.

— Ами ти накъде си тръгнал?

— Към серибата при Абу ал Мот.

— Аллах! Нима се е върнал?

— Та ти трябва да знаеш по-добре от мен! Абд ал Мот смята, че господарят сигурно се е прибрал вече у дома, и ме изпраща да му кажа да побърза да ни догони заедно с нухрите си, защото сме твърде малко на брой, да съпровождаме толкова много роби, а същевременно и да ги опазим, ако ни нападнат.

— По дяволите! — извика фелдфебелът. — Значи Абу ал Мот се е върнал! Кой можеше да предположи! А може вече и да е по петите ни!

— По петите ви ли? Как да го разбирам? Нима сте тръгнали от серибата без разрешението му?

— Да.

— Ами кой остана там?

— Никой.

— Възможно ли е? Значи токулите са изоставени?

— Не са изоставени, а изобщо не съществуват.

— Ти да не си луд? Защо да не съществуват?

— Защото изгоряха.

— Из…

Той не можа да изрече думата. Фелдфебелът му кимна с двусмислена усмивка и продължи:

— Цялата сериба е опожарена.

— Дано Аллах запази слуха ми! — извика Бабар. — Вече не знам дали мога да ви имам доверие. Изразът на лицето ти съвсем не е на човек, комуто всичко е изгоряло. Дори се смееш. Ей там виждам натрупани кошове и вързопи. Какво означава това?

— Ще научиш. Седни при нас край огъня! Ще ти разкажа случилото се.

— Тогава побързай! Извънредно много съм любопитен да го чуя. Но защо ми поиска пушката и ножа? Защо не ми ги върна?

— И това ще разбереш. Случиха се неща, за които нямаш и представа. Ако си разумен, възползвай се! Сега зависи от теб да не изпуснеш късмета си.

Той дръпна човека да седне край огъня до него и започна разказа си.

Шварц бе видял и чул немалко. Струваше му се, че вече знае достатъчно. Пропълзя обратно през храстите и незабелязано се отдалечи. Когато се озова при своите хора, Пфотенхауер каза:

— Ама дълго трябваше да ви чакаме, сигур повече от час Чухте ли нещо?

— Повече от достатъчно!

— Нещо добро ли е?

— Не. Брат ми е пленен.

— Хиляди дяволи! Ами сигурно ли е?

— Да. На половин ден път оттук е паднал в ръцете на Абд ал Мот заедно с Ловеца на слонове.

— А къде се намира в момента?

— Не знам. Не исках да чакам, докато си разкажат всичко. Но ще го науча.

— Тогава побързайте! Естествено ще трябва незабавно да тръгнем, за да измъкнем двамата от плен.