Керванът на робите

— Баща ми разполага с много хора и прислуга, които са могли да търсят вместо него. Ловецът на слонове спомена ли нещо за майката на сина си?

— Също не.

— Значи е коравосърдечен човек, който търси само своя син, но не и сина на жена си. Нека го намеря, само че това не съм аз. — Той се обърна и се отдалечи.

— Младеж с характер! — обади се Шварц, гледайки подир него. — Щастлив ще е бащата, който в него намери загубения си син!

— Да, и аз сърдечно го обикнах и напълно вярвам, че сред ниям-ниямите ще има достатъчно хора, които заедно с него ще се изложат на опасност, за да заловят Абд ал Мот жив и да го отведат в селото си. Той е просто… я вижте, ето ги че идват! Да, Бога ми, идват!

Внезапно той скочи на крака и посочи във въздуха.

— Кой иде, кой? — попита Шварц кажи-речи изплашено.

— Не виждате ли? Ей ги къде прелитат над реката!

— А-а, тези птици ли?

— Ами да. Че кой друг?

— Помислих си, че отнейде се е задал Абд ал Мот, тъй като тъкмо говорехте за него!

— Абе я го зарежете него! Едно перо от такваз птица струва много повече, отколкото целият Абд ал Мот. Видяхте ли ги? Накацаха ей там на другия бряг. Познавате ли ги и тез животни?

— Да, разбира се.

— Е, к’ви бяха те?

— Ибиси и то свещени.

— На латински?

— Ibis religiosa.

— Правилно! Перушината им е бяла. А как се казва на латински другият вид?

— Ibis falcinellus — отвърна Шварц, доста развеселен от този изпит.

— Да. Те имат черни пера. Ами как наричат ибиса местните хора?

— Шаир или Абу мингал.

— Това е на арабски, а аз имах предвид суданското име.

— Недже.

— И защо?

— Защото крясъците му звучат подобно.

— Съвсем вярно! Суданците обичат да назовават животните според гласовете им или пък по някакви други белези, които бият на очи. Свещеният ибис се казва „недже аби ад“ защото е бял, а, другият носи името „недже ос вуд“ защото е черен. Твърде рядко се виждат да летят тъй високо като тези, дето ги наблюдавахме току-що. Изглежда вие съвсем не сте лош познавач на птиците. И от вашия брат останах много доволен, защото винаги ми отговаряше и то правилно и знаеше всичко. Туй страшно ме радваше и се надявам, че и от вас ще бъда все тъй доволен. Птиците са най-интересните животни и туй ме накара да започна да се занимавам предимно с тях. Едно хубаво птиче го предпочитам пред десет бозайника или пред двайсет риби и ето защо ми е съвсем безразлично дали онези там на носа ще хванат с въдиците си нещо или не. Та то ще е само за ядене, а не за научни наблюдения.

При тези думи той посочи към предната част на кораба, където мнозина войници хвърляха въдици, а други стояха край тях със специални риболовни копия в ръка, за да ги хвърлят по плячката, ако тя се окаже тъй тежка, че въдицата да не може да я издържи.

— Е, въпреки това ще участвате в яденето, нали? — попита Шварц.

— Да, разбира се. Но к’во мога да направя с рибата в научно отношение? Я вземете например един такъв ибис от тия, дето ги видяхме! Още в древността той е бил свещено животно и са го балсамирали и погребвали заедно с кралете. Виждали ли сте вече мумия на ибис?

— Дори много.

— И аз. Първата такваз мумия видях още като хлапе в училище. Нашият учител по естествознание имаше една и щом дойдеше урока за щъркелоподобните птици, винаги я показваше с особена гордост. Хич не беше лош орнитолог, трябва да го призная, макар че иначе не ме обичаше много-много. И знайте ли защо?

— Не.

— Защото все го питах за таквиз неща, дето дори и най-големите учени не можеха да ми отговорят. Но затуй пък при удобен случай винаги тъпкано ми го връщаше. Та тази история се случи, когато дойде изпитът в десети клас. Много му се радвах и си сложих най-хубавия нагръдник и най-пъстрата връзка. Тъй издокаран, изглеждах толкоз чист и излъскан, че изпитът ми се струваше в кърпа вързан. И все пак не всичко мина тъй гладко, както си го представях. Щом ми дойде редът, той ме попита… к’во мислите ме попита?

Все още Шварц не знаеше, че това е любимата тема на Сивия. Лицето му придоби не особено очарован израз, понеже той беше чувал вече тази история и смяташе, че Пфотенхауер би трябвало да го знае.

— Ха, ами що правите такваз физиономия? — продължи орнитологът. — Също като моята на времето, когато ми зададоха онзи въпрос! Иначе никога не говоря за това, защото то не засяга чужди хора, ала човек няма защо да се стеснява пред добри познати и затуй ще ви кажа к’во ме попита моят учител: защо птиците имат пера.

— Вече го знам — подметна Шварц.

Той искаше да каже, че историята му е позната, но Сивият сметна, че думите му се отнасят до въпроса за перата и затова отговори:

— Сега естествено и аз го знам, ала на времето все още си нямах никаква представа и затуй една-две минути стоях със зяпнала уста, докато най-сетне…

— Samki, samki, samki el kebir, samki el tkil — риба, риба, голяма риба, тежка риба! — закрещяха ликуващо в същия миг десет, двайсет, трийсет гласа откъм носа на кораба, тъй че Сивият прекъсна разказа си. — Ischadd, ali, ala. Hai hu, aho — дърпайте, високо, по-високо! Ето я, ето я!