Керванът на робите

— Но ще издържат ли моряците? — попита Сивия. — Тези юнаци работят като луди. Така се потят, че се опасявам долу в Кайро да не вземе да стане някое наводнение.

— Нека се разделят на две смени. Та нали има и достатъчно войници да им помагат. Ще наредя да го съобщят на Хасаб Мурат.

Той изпрати малката лодка да отиде при господаря на серибата, който се намираше на борда на ногера, командван от Хъркача. Двамата немци седяха в сянката на голямото платно върху поставения там серир197 и наблюдаваха плаването на кораба, както и пейзажите край реката. В този момент към тях се приближи Абд ас Сир, Синът на тайната и попита Шварц:

— Ефенди, сега имаш ли време да чуеш отговора, който исках да ти дам още днес?

— Да, седни при нас!

С тази покана му се оказваше голяма чест, посрещната от младежа смирено, но с достойнство. От учтивост друг на негово място може би щеше да откаже, но Абд ас Сир имаше съвсем ясното усещане, че по-скоро се числи към господарите, отколкото към прислугата.

— Вече ти казах някои неща — поде той, — но най-важното ще чуеш сега Не знам кой ми е баща, но сигурно е арабин, защото думите, които си спомням от най-ранното си детство, без изключение са арабски.

— А от кой диалект са? Ако знаеш това, ще е от голямо значение.

— Трудно ми е да ти кажа, защото думите, които съм запомнил се броят на пръсти.

— А накъде те отвлече онзи разбойник?

— И това не знам. Спомням си само, че се намирах сред чернокожи и че една жена с не толкова черен цвят на кожата като другите много ме обичаше. Тя избяга с мен и ме отведе далеч, много далеч. Спомням си още, че дълги дни ме носи на ръце и стигнахме в някакъв затънтен край. Там тя легна на земята и повече не стана. Бях много изморен и заспах. Когато се събудих, тя все още лежеше и не помръдваше. Беше мъртва, умря от глад и изтощение, Аз също бях гладен и непрекъснато плачех. От нейде се появи друга жена, която бе чула гласа ми и ме намери. Тя ме взе със себе си в близкото село, където ми даде да ям и да пия. Надойдоха мнозина чернокожи. Те заопипваха ръцете, краката и тялото ми и доста дни не престанаха да ме тъпчат с храна. Когато не исках да ям, ме биеха.

— Аха, значи людоеди!

— Да, ефенди, както научих по-късно, те бяха такива. А също и в онова село, откъдето добрата жена избяга с мен, ме караха да ям толкова много. Ето защо мисля, че и онези чернокожи са били людоеди.

— А къде попадна в крайна сметка? Разбра ли го?

— Да. Бях при племето ямбари.

— Край Горно Конго? Но това е много далеч оттук!

— Много далеч е! После дойде някакъв бял човек със зелен тюрбан на главата и зелени бантуфлат198 на краката. Той се държеше много приятелски към мен и ме взе със себе си. Прехвърлихме реката и отидохме в Мавембе.

— Най-голямото селище на корору!

— Ефенди, ти знаеш имената на тези племена?

— Да, от книгите. А на теб известно ли ти е кой или какъв е бил онзи бял човек?

— Да, беше странстващ имам, който пътуваше от едно племе до друго, за да разпространява исляма. Беше дошъл и при ямбарите и разбра, че се канят да ме изядат. Тогава ме откупи от тях, за да ме осинови. Направил го, защото чул думите, с които майка ми ме беше научила да се моля и които все още не бях забравил — Allah il Allah, Mohammed rassuhl Allah.

— От тях е разбрал, че бащата ти е мюсюлманин и вярата му е повелявала да те вземе под закрилата си.

— Той видя, че освен тях знам и други такива думи. Жената, която избяга с мен, ме бе накарала да ги запечатам в паметта си. Многократно ми беше повтаряла и други неща, за да ги науча наизуст, но бях запомнил само една част от тях като например:

„ana arab, ana nahabi“. Аз не ги изговарях правилно, но той все пак разбра, че съм арабин и съм бил отвлечен. Положи много усилия да изтръгне от мен още нещо, но напразно, защото не знаех каквото и да било. Но ме накара да му опиша похитителя, чието лице бе единственото, за което можех да си спомня съвсем точно. Имамът каза, че на това се крепяла единствената ми надежда да намеря някога родителите си. Ето защо ме караше почти всеки ден да му описвам лицето на разбойника с такива подробности, че образът му никога да не се заличи от съзнанието ми. Само благодарение на тази негова мъдра предвидливост вече знам кой е онзи мерзавец.

— Нима е все още жив?