Избраниците

Коленичилият мъж дръпна къс откос и се изтъркаля зад един паднал дънер. Втурнах се след Боби. През пролуките на клоните в очите ми проблясваха слънчеви лъчи, прескачах корените почти несъзнателно. След десетина секунди се чу вик и мъжът с дънковите дрехи се просна по гръб.

Боби тъкмо се вмъкваше в гъсталака, стреляше по единия от мъжете с камуфлаж, който също се приближаваше. Той не обръщаше внимание нито на Боби, нито на мен. Стреляше непрекъснато по колибата на Мързеливия Еди.

Спрях, прицелих се и стрелях.

Първият куршум го удари в рамото. Боби го улучи след секунда и нападателят се свлече до едно дърво. Въпреки това продължаваше да стреля, но не по нас.

Стрелях отново, два пъти, улучих го в гърдите. Боби също бе спрял. Изстреля три куршума и нападателят се загуби от поглед.

Пристъпих крачка, но Боби ми направи знак да остана на мястото си. Тръгна внимателно напред.

— Ед? — извиках. — Добре ли си?

Изведнъж мъжът с камуфлажа отново се появи. Смъкна се малко по склона под прикритието на храстите. Изправи се на колене пред смаяните ни погледи, все още стискайки автомата си.

Преди да реагирам, той отново започна да стреля. Умираше, но успя да изпрати още петдесетина куршума към скривалището на стареца. Изобщо не ни обръщаше внимание, сякаш не съществувахме.

Сетне се свлече по очи и замря.

Боби се извъртя и презареди. Аз изтичах напред, ритнах нападателя, за да се уверя, че е мъртъв, и се хвърлих в храсталака.

Точно по средата стояха останките на барака, скована набързо от стари дъски и клони. Ако не я търси, човек можеше да я помисли за куп стари клони. Нямаше как да заподозреш, че е направена от някого, който обича да стои в гората и да гледа езерото. Мързеливия Ед лежеше вътре.

Коленичих до него и веднага разбрах, че няма да напусне жив гората. Не можех да преброя дупките по тялото му. Лицето му бе най-непокътнато, макар че едното му ухо бе отнесено и отдолу се виждаше костта.

— Какво става, Ед? Какво, по дяволите, става? Защо искаха да те убият?

Той помръдна глава, погледна ме. Гледката беше тежка.

— Майната ти — изръмжа. — На теб и шибаните ти родители.

— Родителите ми са мъртви.

— Още по-добре — изхриптя той и умря.

* * *

В колибата нямаше нищо. Само няколко празни консервени кутии, малко тютюн, половин бутилка евтина текила. Понечих да затворя очите на Ед, но се отказах. Обърнах се и излязох.

Когато стигнах до езерото и трупа на мъжа с дънковите дрехи, Боби вече се връщаше от другата страна.

— Измъкна се — изръмжа.

— Изглеждаше, сякаш знае какво прави. Добре ли си?

— Да. Само замалко да се изгубя на връщане.

— Това е то Изгубеното езеро. — Ръцете ми трепереха. — Боже мили!

— Те си го търсеха. Не сме ги предизвиквали.

— Знам. — Чувствах се странно; сякаш се бях върнал в детството си, но този път с пистолет в ръка. — Какво значение има? Хората винаги ще се избиват. От това не ми става по-леко.

Боби коленичи до мъжа с дънковите дрехи и пребърка джобовете му. Намери портфейл. Нямаше никакви документи, никакви снимки, нищо от нормалното съдържание на един портфейл. Само петдесетина долара.

— Претърси ли другия убит?

— Само за да се уверя, че няма пак да започне да стреля — отвърнах. — Сериозно се беше вживял в задачата си. Лесно можеха да ни пречукат. Целта им обаче беше Мързеливия Ед. Ние просто се оказахме на пътя им.

Боби кимна.

— И той нямаше документи — обясних. — Никакви. Погледнах яката на пуловера и подгъва на панталоните му. Нямаше никакви етикети. Отрязани са.

— Това са „Избраниците“. Избиват ги един по един.

— Но защо? И как са ни открили?

Боби вдигна рамене:

— Агентката ни намери по Интернет. Може би и те така са ни засекли. Това е тяхната уебстраница. Веднага разбират, когато някой влезе в нея. А може да са се заели със задачата, преди ние да се намесим, Уорд. Това ми прилича на прочистване.

Той вдигна очи. Изглеждаше уморен и ядосан от неуспеха.

— Както и да е, вече си свършиха работата. За нас остават само неприятностите, сякаш не си навлякохме достатъчно.

Тръгнахме към колата умърлушени.

26.

Нина очакваше Занд да й каже какво си е наумил, но след тръгването на другите двама мъже той потъна в мълчание.

На летището, макар и не особено разговорлив, поне изглеждаше в час.

Щом установиха, че двамата мъже в Хънтърс Рок нямат нищо общо с Праведника, отново се затвори в себе си. Тя се чувстваше глупаво за това безсмислено разкарване, но смяташе, че е по-добре да тръгнат на грешна следа, отколкото да бездействат. Знаеше, че нямат време, чувстваше го наистина болезнено. Искаше й се да разговарят, сякаш думите щяха да ги приближат към успешното решение. Занд явно бе на противоположното мнение. Струваше й се, че не след дълго ще онемее окончателно.

Самолетът бе почти празен, но въпреки това той не седна до нея. Настани се от другата страна на пътечката и се зачете в старите папки, които беше взел от дома й. Тя се обади в управлението в Брентууд и научи, че и там няма никаква промяна, без да издава, че е почти в техния район.