Избраниците

— А ти какво предлагаш, Джон? — попита го жената. — Да се върнем в Лос Анджелис и да чакаме?

— Да. Точно това смятам да направя. Преди да тръгна, не съм бездействал у вас. Мисля…

Той поклати глава.

Тя се намръщи:

— Какво?

— Ще ти кажа в самолета — отвърна той.

— Е, хайде — намесих се аз. — Ще ви оставим да се усамотите за момент.

Отдалечих се към Боби, който вече чакаше при колата.

— Май компанията ще се раздели — отбелязах.

— Какво смяташ да правим?

— Да се помотаем из улиците, да проверим по баровете, магазините, в библиотеката, на такива места, където хората имат навик да се застояват. Ще подходим професионално. Това не е Ню Йорк. Местата, където може да се скрие, не са безброй.

— Ти си познавал този човек. Изобщо ли не се досещаш къде може да е отишъл?

— Не съм го познавал чак толкова добре. — Обърнах се и погледнах бара. — Като ученик съм идвал да пийна тук. Киснех в заведението и той ми сервираше. Това е всичко.

Отново си спомних вечерта, когато баща ми бе дошъл в бара, и как се бях почувствал малко виновно, докато Ед ми наливаше бира след това. Сега си дадох сметка, че сигурно пропускам нещо важно. Тогава реакцията на Ед ми се беше сторила съвсем непринудена, но сега не мисля така. Мързеливия Ед не беше от хората, които се разчувстват лесно. Жестът му не искаше ли да каже: „Знам какво е да живееш с този човек“? В такъв случай вероятно операторът, заснел средния отрязък на видеозаписа, наистина беше Ед. А след това бе заспал пиянски сън в дома на родителите ми и те го използваха за маса, за да играят карти. Много странно ми се струваше, че след толкова години не бяха издали с нищо, че се познават. В Хънтърс Рок сигурно се беше случило нещо, което бе развалило приятелството на тези хора, ала по някакъв начин беше довело отново до събирането на трима от тях на повече от хиляда километра. При това те не бяха споменавали и дума за общото си минало.

Бяха се престрували дори пред мен, но сега всичко ми се виждаше страшно логично. Ако майка ми не е могла да има деца, тогава кой, мътните го взели, бях аз?

Небето бе тъмносиво, на фона му дърветата приличаха на черни зъби. Това или силният аромат на борови иглички отново ме върнаха в онази нощ. Странно колко лесно определен мирис може да ти навее стари спомени, сякаш обонянието е свързано с най-дълбоките дебри на паметта ни.

— Чакай малко — рекох.

Започна да ми просветва. Затворих очи и опитах да се съсредоточа. През онази година Мързеливия Ед бе разправял за някакви планове, които тогава ми се струваха пълна глупост. Накрая се сетих:

— Можем да опитаме още нещо.

— Хайде тогава.

Погледнах другите двама. Занд явно вече пътуваше мислено към Лос Анджелис. Жената още се колебаеше. Реших да не им казвам плана си. Не беше много вероятно да успея, а и нямах повече търпение да се занимавам с тях.

— Късмет — извиках им, качих се в колата и потеглихме.

* * *

Изгубеното езеро, разбира се, не е изгубено. То се намира на около километър и половина навътре в гората след последните къщи на Хънтърс Рок. Разположено е на държавна земя и не се посещава много, освен от ловци и заблудени туристи. То е от онези места, където се водят децата от училище, за да се запознаят с дивата природа и живота на буболечките — с автобус до началото на гората, след това малко ходене сред дърветата за разнообразие след скучните уроци. Учителите се опитват да напомнят на всички истинската цел на екскурзията, но не особено настойчиво. По небрежната им походка човек може да се досети, че и те се радват на това кратко бягство от еднообразното ежедневие. Спомням си как веднъж, когато си мислеше, че не го наблюдаваме, един от тях взе камък и го хвърли по паднало дърво. Улучи и се усмихна самодоволно. Тогава може би за пръв път си дадох сметка, че въпреки общоприетото мнение учителите също са човешки същества.

Когато преминеш в по-горните класове, вече никой не те води на излети. Задълбаваш се в неща, които трябва да научиш, никой не те подтиква към нови изживявания. От време на време обаче децата се впускат в собствени приключения и това бе една от причините езерото да се нарича така. Едно е да дойдеш с голяма тайфа от съученици, друго е да го откриеш наново с малцина приятели. Неколкостотин метра навътре в гората пътеката се губеше. Отстрани минаваше малък поток и повечето хора се задоволяваха да стигнат до него. По-нататък той се вливаше в по-голяма река и от това място човек наистина можеше да се загуби. Така след два часа лутане най-после успяваш да се върнеш на паркинга, радостен, че си се измъкнал по светло и не си срещнал мечки.