Избраниците

Боби се просна на едното легло и моментално заспа. Опитах да последвам примера му, но не ми се удаде. Накрая станах и излязох. Купих си цигари от един автомат и се повъртях из двора, където се намираше заграден с метална ограда празен стар басейн. Взех един очукан стол, занесох го до ръба и седнах в мрака. Единствените светлини идваха от прашния розов неонов надпис „ИМА СВОБОДНИ“ над централната сграда, изтънялата луна и проблясъците от белещата се боя на стените. След малко извадих пистолета, който ми беше дал Боби, и го разгледах. Не представляваше интерес за мен и след малко го прибрах отново в якето си.

Загледах се в сенките на празния басейн, почудих се от колко време е така. От доста, както изглеждаше. Стените му бяха напукани, а на дъното имаше дебел слой тиня. Навремето сигурно е бил пълен с хладка вода и клиентите с радост са се освежавали след дългото пътуване. Табелата на мотела, мръсна и очукана, сигурно бе от петдесетте. Представях си как трябва да е изглеждал животът тогава, но само с откъслечни картини: замрели образи от златните години на възхода, с леко размазани цветове и неестествения вид на рекламни плакати. Един свят на нежност и светлина, на весели събирания и силни ръкостискания, на тежък труд, истинска любов и искрени отношения. Какъвто би трябвало да бъде животът. Сега обаче никой не обръща внимание на тези идилични картини. Ние сме свикнали животът да ни бъде представян по този нереален начин и не знаем как да реагираме, когато наистина ни се случи нещо хубаво. Трябва ли все още да търсим щастието, когато всичко изглежда толкова фалшиво, глупаво и сиво?

Вярвах, че Боби вече е стигнал до истината и че раждането ми действително не е регистрирано в Хънтърс Рок, но трябваше да проверя лично. През цялото време, докато се разкарвах с Чип Фарлинг, от неизяснените въпроси за детството ми ме побиваха тръпки. Може би родителите ми бяха решили да отидат другаде за раждането ми. Може да са били на излет за събота и неделя, последен шанс да се позабавляват, преди семейството да се сдобие с още един член, и аз да съм излязъл предсрочно на белия свят някъде далеч от дома. В такъв случай обаче щяха да ми го разкажат — такива неща се казват на децата, като онези любопитни подробности, които правят живота на всеки от нас уникален. Можех да предположа само, че не са искали да разкрият къде съм роден, защото съм имал близнак. Какво значение имаше и защо бяха сторили онова, което бе записано на касетата, още нямах представа. Може би това бе празнотата, около която бях изградил живота си. Всеки човек се чувства по този начин в един или друг период. Аз обаче го изпитвах твърде често. И може би най-после бях открил причината.

Не знам колко дълго се е чувал звукът. Не много, предполагам. Постепенно обаче си дадох сметка, че долавям леко плискане. Изглеждаше много близо. Обърнах се. Зад мен нямаше нищо. Когато отново погледнах напред, осъзнах, че не съм преценил правилно посоката и че плискането идва от басейна. Беше прекалено тъмно, за да видя какво става, но вътре сякаш се плискаше вода. Наведох се изненадан. Водата в басейна постепенно се покачваше. Вече беше почти половин метър. В този момент забелязах, че вътре има двама души. Единият бе малко по-висок от другия и отначало и двамата приличаха на сенки. Държаха се за ръце и се мъчеха да се издигнат над покачващата се вода. Шумът се усили, басейнът започна да се пълни по-бързо и двамата запляскаха по-енергично в опит да доплуват до мен.

Луната огря лицата им и аз познах майка си и баща си. Щяха да доплуват много по-бързо, ако не се държаха, но те не се пускаха. Дори след като водата се покачи до кръста им, те продължаваха да се държат под повърхността. Баща ми отваряше и затваряше уста, но аз не можех да чуя нищо. Свободните им ръце загребваха водата. Нивото не спираше да се покачва. Не спря дори след като достигна брадичките им и започна да се излива извън басейна. Очите на майка ми бяха спокойни до края. Открих страх само в изражението на баща си, за пръв път през целия си живот. Последното, което видях, бе ръката му, стърчаща от водата и махаща към мен.

Когато отворих очи, беше светло. Боби стоеше до мен и клатеше глава.

Изправих се бавно. Цигарите ми не бяха вече в скута ми, а в тинята на дъното на басейна. Погледнах Боби и той ми смигна:

— Сигурно си се мятал насън.

* * *

Още преди обяд получих потвърждението. В Хънтърс Рок не беше раждан никакъв Уорд Хопкинс, никакъв Хопкинс с каквото и да било друго малко име. Една млада служителка ми обеща да потърси информация. Не се сещах с какво друго може да ми помогне. Скоро стана ясно, че и тя не вижда такава възможност, но е решила да ми услужи от съчувствие и защото явно се отегчаваше. Оставих й номера си и си тръгнах.