Избраниците

— Няма да ни помогне — призна той и енергията му сякаш внезапно се изпари; той потърка чело. — Предполагам, че федералните още търсят улики, водещи към семейството.

Нина кимна.

— В такъв случай не ни остава друго, освен да чакаме.

Гласът му прозвуча вяло и пораженчески. Той съзерцавате немия телевизор. Все още показваха кадри от масовото убийство в Англия.

— Следиш ли това?

— Старая се да не му обръщам внимание — отвърна Нина.

Двамата погледаха известно време. Нямаше почти нищо ново. Мотивите на извършителя все още не бяха известни. При претърсване на дома му бяха открити книги с антихуманно съдържание, пистолет, компютър с порно снимки и една много лоша картина на тъмни силуети на бял фон, като забулени в черно мъже на снега.

Всички тези находки бяха сметнати за маловажни.

18.

— Трябва да ми дадеш и нещо за ядене — каза Сара.

Гласът й звучеше немощно дори за нея. Тя бе повтаряла това изречение много пъти. Казваше го винаги когато капакът се отвореше.

— Водата не ти ли харесва?

— Харесва ми. Благодаря ти за водата. Но имам нужда и от нещо за ядене. Не мога само на вода.

— Какво искаш?

— Храна. Нещо за ядене.

Тя се закашля. Кашляше много и от това й се повдигаше.

— Напоследък хората се тъпчат прекалено много — каза мъжът. — Безобразно много. Убиваме животни, трупаме тонове храна, после я получаваме по домовете си и започваме да плюскаме като прасета. Ние дори вече не сме ловци. Ние сме мършояди. Хиени, които се ровят в боклука.

— Щом казваш, сигурно е така. Аз обаче трябва да ям нещо.

— Трябва да ям, трябва да ям, трябва да ям — занарежда мъжът.

Това изречение явно му доставяше удоволствие, затова продължи да го повтаря известно време.

След това замълча за няколко минути.

— Навремето хората са издържали с дни, без да ядат — отбеляза накрая. — Били са стройни.

— Да, по времето на Голямата депресия. Когато чиниите са хващали прах.

Мъжът се засмя:

— Това е било вчера и не е интересно за нас. Аз имах предвид времето преди нашествието.

— Нашествие ли? — попита тя.

„Добре — помисли си, — сега се почна. Малки зелени човечета. Руснаците. Евреите. Кой ли не още.“ Закашля се силно и за момент пред очите й всичко стана бяло. Сетне гласът му прозвуча сякаш от огромно разстояние:

— Да, нашествие. Как иначе би го нарекла?

Тя преглътна, стисна очи, отново ги отвори.

— Не бих го нарекла никак. Гладна съм.

— Не можеш да получиш храна.

Нещо в гласа му изведнъж я изпълни с ужасен страх. Той не звучеше, сякаш няма намерение да й даде храна днес. Звучеше, сякаш никога нямаше да й даде. Тя бе свикнала изненадващо бързо със сегашното си положение, но заплахата, че няма да получи храна, я върна внезапно в реалността.

— Виж — заговори колебливо, — ти сигурно искаш нещо от мен. Сигурно има причина да постъпваш така. Моля те, прави каквото си си наумил и или ме убий, или ми дай нещо за ядене.

— Отвори си устата.

Тя се подчини веднага, устата й се напълни със слюнка. След малко ръката му се показа в дупката. Не държеше нищо, което да прилича на храна, само едно малко бяло листче.

Допря хартията до езика й, сетне бързо я дръпна. Сара заплака.

Мъжът помълча, после изцъка с език:

— Никаква промяна. Упорит малък геном. — Листчето падна до нея. — Още нищо не си научила, нали?

Тя подсмръкна:

— Ти нищо не си ми казвал.

— Започвам да се чудя за теб. Мислех си, че си различна. Че е възможно да се промениш. Дойдох да те взема лично. Имах планове за нас двамата. Сега обаче се чудя дали изобщо ставаш за нещо.

— О, така ли? За какво?

— Ти си мързелива, разглезена и не се развиваш много добре.

— Нима? Ти пък си изкукал.

— А ти си глупава малка кучка.

— Майната ти! Ти си превъртял малоумник и аз ще се измъкна оттук и ще ти сцепя кратуната!

Мъжът изля вода в дупката, но тя затвори уста.

След това той не се появи дълго време.

19.

Пристигнахме в Хънтърс Рок в три часа през нощта след кратък полет и дълго шофиране. След като кацнахме в Орегон, се впуснах в лудо каране първо по магистралата покрай границата на щата, сетне по шосета, които си спомнях отпреди много време — имах чувството, че вървя по стъпките на изследовател, за когото само съм чел. Постепенно местата започнаха да изглеждат по-познати и на мен ми стана по-тежко. Стараех се да карам по обиколни шосета, по които не бях минавал много често. Мисля, че Боби забеляза, но не каза нищо.

Накрая спряхме пред стар хотел, който не ми беше познат, на трийсетина километра от града. Предложих да спим в колата, но Боби, практичен както винаги, изтъкна, че на следващия ден ще сме по-работоспособни, ако дремнем няколко час в удобни легла. Приближихме се и потропахме на входната врата. След доста дълго време се появи някакъв мъж по долнище на пижама и фланелка. Той не скри недоволството си и ние се извинихме за късния час, но изтъкнахме, че щом като вече е буден, спокойно може да ни даде стая.

Той ни погледна изпитателно:

— Вие да не сте педали?

Изгледахме го заплашително и той очевидно реши, че е по-добре да приюти двама извратени, отколкото същите двама хомосексуалисти да го смажат от бой посред нощ. Затова ми подаде ключа.