Избраниците

— Както желаеш. Имаш номера ми. Обади ми се, когато решиш да си размърдаш задника и да свършиш някоя работа.

Той се обърна бавно, погледна я право в очите.

— Искаш ли да знаеш какво стана последния път?

Тя се втренчи в него. Изражението му бе хладно и замислено.

— Да — отвърна тя.

— Открих го.

Нина почувства как косъмчетата по гърба й настръхват.

— Кого си открил?

— Следих го две седмици. Накрая отидох в дома му. Бях го видял как наблюдава други момичета. Не можех да го оставя.

Нина не знаеше дали да седне, или да остане права.

— И какво се случи?

— Отричаше. Аз обаче знаех, че е той. Той беше, но нямах доказателства и щеше да се измъкне. Останах с него два дни. Не искаше да ми каже къде е тя.

— Джон, не ми разказвай това!

— Убих го.

Нина се взря в лицето му и разбра, че е истина. Отвори уста и отново я затвори.

— След два дни получих пуловера и бележката.

Изведнъж й се стори много стар и уморен. Извърна се.

Когато заговори отново, гласът му бе лишен от всякаква емоция.

— Убих невинен човек. Сега ти решавай какво да правиш с мен.

Тя тръгна по улицата. Не искаше да поглежда назад, затова се съсредоточи върху палмите, поклащани леко от бриза.

Когато стигна ъгъла, спря и се обърна. Той бе изчезнал. Тя изчака малко, прехапала устни, но той не се появи. Затова отново тръгна бавно.

Нещо се беше променило. До тази вечер Занд й се струваше кротък човек, но компанията му я караше да се чувства некомфортно. Сега си даде сметка, че не й е напомнял на ловец, а на боксьор, втренчен в камерата, един час преди решителния мач. В периода, когато боецът забравя околния свят и се съсредоточава върху предстоящото изпитание. Едни можеха да залагат, да се обличат като палячовци и да хвалят избраника си. Други можеха да тръбят как боксът трябвало да бъде забранен, за да не смущава уютните им семейни гнезда. За мъжете на ринга беше различно. Те се биеха за парите, но не само. Правеха го, защото в това бе силата им. Не искаха да се измъкнат. Те търсеха място, където да почувстват същността си.

Посещението при родителите беше грешка. Занд имаше достъп до съвсем малко информация, а вече се питаше какво иска тя от него. Единствените нови сведения можеше да получи от Бекърови. Нямаше как да не го остави да говори с тях. Осъзна обаче, че не е трябвало.

Тя не целеше това. Нямаше никаква нужда от ловец или от убиец. Вярваше, че единственото, което е в състояние да накара Праведника да напусне скривалището си, е човек, над когото той иска да надделее.

Трябваше й примамка.

13.

Мъжът седеше на креслото в средата на хола. Стаята бе просторна, издадена навън, с три огромни прозореца на всяка стена. От двете страни на къщата се простираше гора; от третата се разкриваше гледка към наклонена, терасирана поляна. Този следобед всички завеси бяха спуснати, плътният плат не позволяваше на нито един лъч да проникне в помещението. Понякога мъжът ги държеше така, понякога ги дърпаше встрани. Беше напълно непредвидим в това отношение.

Креслото бе поставено с гръб към вратата. Харесваше му начинът, по който се чувства, когато седи така. Изпитваше леко напрежение, усещане за уязвимост. Сякаш някой можеше да се промъкне и да го удари по главата. Този въображаем нападател трябваше да преодолее сложната охранителна система, но теоретично това все пак беше възможно. Така мъжът се чувстваше господар на обкръжението си. Той не се боеше от външния свят, но обичаше жизнената му среда да е добре защитена.

Лицето му бе гладко и без бръчки, резултат от редовното използване на омекотители и други поддържащи кожата средства. Косата му беше подстригана късо, очите му — ясни и с остро зрение. Ръцете му бяха с лек слънчев загар, ноктите — старателно изрязани. Той седеше съвършено гол. Креслото бе поставено под лек ъгъл спрямо лакираните дъски на пода. На масичката до него стояха чаша с много горещо кафе и чинийка с мънички стъклени перли. До тях лежеше тънка публикация. Чашата бе поставена така, че стърчеше наполовина извън ръба на масата. Креслото беше старо, покрито с изтъркана кожа. При друго стечение на обстоятелствата на една от облегалките би трябвало да стои последният брой на „Ню Йорк Таймс“, а отзад да се е изправил лакей, готов да поднесе сандвичи.

Мъжът бе оцветил една цяла етажерка за книги със зелени, сини и червени флумастери, като всяка чертичка беше дълга не повече от три милиметра. Така бе постигнал един особен замазаночерен цвят. Бяха му нужни седемнайсет флумастера и няколко седмици работа. Едно изящно бюро в другия край на стаята бе облепено с малки снимки на Мадона, изрязани от списания отпреди излизането на „Матириал гърл“, след което той загуби всякакъв интерес към нея. Сетне беше покрил бюрото с няколко слоя тъмен лак, докато заличи всяка следа от снимките. Както с етажерката, начинът, по който бе постигнат този ефект, можеше да се установи само при внимателно вглеждане.