— Да ми разрешите? Нищо не можете да ми разрешавате. Тук вие сте чужденци, а аз господар.
— Обратното! На този кораб ти си чужденец, а ние господарите. Имаме право да те задържим за опита да отнемеш живота ми, докато нашите консули издадат разпорежданията си. Или все така малодушно отхвърляш да си стрелял по мен?
Невъзможно бе да се опише гордата, високомерна усмивка, която плъзна по лицето му, когато отговори:
— Аз малодушен? Жалки червеи! Да, аз стрелях по теб и ще го сторя отново, ако дръзнеш да застанеш на пътя ми. Сега ме задръжте! Само ще ти кажа: достатъчно е да надигна глас и сто души ще дойдат да ме отнесат с почести. Ти нямаш представа кой съм и горко ти, когато се запознаеш с мен!
— Ха! Веднага разбрах, че не ми каза истинското си име и положение. Ако искаме да те задържим, няма да ни попречат и твоите сто човека. Имали сме срещу себе си и други като теб и сме съумявали да вдъхнем почит. Но ние сме християни и нашата вяра ни повелява да правим благодеяния дори на неприятелите си. Затова ти прощаваме опита за убийство и те оставяме да се оттеглиш с мир. Можеш да си вървиш!
— Да, вие сте християни — изсмя се той подигравателно, — християни, които се молят за човека, когато той е вече разкъсан от пантерата. Вашето учение е смехотворно, а вярата безсмислена. Вашите свещеници проповядват неистината, а вие вярвате каквото ви кажат. Аз ви презирам и ще ви смажа, ако се осмелите да се мернете пред очите ми!
Той напусна борда с тази закана, вдигнал ръка за проклятие.
3. Неочаквана среща
Времената се менят, а с тях и хората и народите. В истинността на тези думи човек веднага се убеждава, щом кракът му стъпи на земята на Северна Африка. Не е минало много от времето, когато мореходните народи на Европа трепереха пред пиратските кораби на Берберската държава. Поданиците на цивилизованите страни биваха безмилостно ограбвани, убивани или отвличани в робство. А от него човек можеше да се спаси единствено чрез извънредно висок откуп. Тук полумесецът се противопоставяше на кръста или беят на някоя малка разбойническа територия се надсмиваше над могъщите князе и крале, които вадеха с тропане цели армии из земята, за да… воюват помежду си.
Колко е различно всичко днес14, и то след сравнително къс, период! Мароко боледува от вътрешни борби, които напълно го съсипват. За Триполи неведнъж е говорено. Алжир е „препипан“, а сега Франция е простряла ръка и над Тунис. Там френската цивилизация крачи с великански крачки. Дори положиха релси и пронизителната свирка на локомотива често прекъсва мюезина, когато призовава от високото минаре правоверните за молитва.
И все пак Тунис все още си е по-ориенталски град, отколкото Алжир и дори Кайро. Човек го забелязва обаче едва след като навлезе във вътрешността на града. На пристанището пътниците биват посрещани най-напред от митничарите, които не са прекалено строги и при вида на един или няколко френски предмета не съумяват да се противопоставят на обхваналото ги чисто човешко умиление. Нека след това европеецът внимава за носачите, които с удоволствие офейкват заедно с багажа, и нареди да го отведат възможно по-бързо до „Отел д’Ориент“ или „Отел дьо Франс“, където наистина рядко ще намери добро ядене и чисто вино, но по всяко време ще получи необходимата информация, стига да знае значението на думата „бакшиш“ в Ориента.
За самия град малко нещо може да се каже. Той не прилича на останалите източни градове, без при това да има някакви достойнства пред тях. Мюсюлманинът обаче има толкова високо мнение за него, че го нарича „Градът на блаженството“. Европеецът се присъединява към това мнение, когато съзерцава от маслинения хълм, наречен Белведере, стройните минарета и плочести покриви на светлината на залязващото слънце, на чиято белота проблясват златни мастила. Но той сигурно ще промени мнението си, когато навлезе във вътрешността на града. Уличките са тесни и криви, навсякъде лежат купища отломки, камъни и зловонни нечистотии. Често редиците къщи от двата тротоара така се доближават, че човек спокойно може да прекрачи от покрива от едната страна на улицата върху този на отсрещната. Полусрутените постройки не се ремонтират, а се оставят да рухнат и тъй като не липсва място, издигат нова къща до тях. Така се съвместяват развалини, добре поддържани сгради, набързо разпънати шатри, та и погребални параклиси, които проследяват историята и развитието на града от най-стари до днешни времена. Крал Карл V наредил след победата при Келеах да се изгради укрепен замък, за който жителите съборили картагенския водопровод заради камъните, а вар добили от колоните на Картаген. Този замък днес също лежи в развалини. Единствената сграда, която заслужава да се спомене, е палатът на бея на площад „Касба“, но той рядко се ползва.