Изборът

Сега се обърнах директно към въпросния и го запитах за името. Облеклото му се състоеше само от риза, шалвари и елек, всичко останало бе изгубил по време на крушението. Краката бяха боси, а на остриганата глава липсваше чалмата, без която мюсюлманинът не бива да се показва пред никой. При все това той бе седнал на палубата встрани от нас със стойката на господар на кораба. Трябваше да повторя въпроса, за да отговори:

— Такъв ли е обичаят при франките, веднага да питат госта за името му? Учтивостта е твърде далеч от християните?

— Въпросът ми бе зададен с най-учтив тон. Законът ми повелява да го сторя. Всичко, което се случва на борда, трябва да бъде нанесено в корабния дневник.

— Незабавно?

— Да.

— Също и моето име?

— Разбира се.

— Тогава пиши Ибрахим.

— И как още?

— Нищо повече.

— Твоето положение и родина?

— Преживявам от това, което имам и живея в Тунис.

— Това е достатъчно.

— Тогава ме остави на мира!

Тонът му беше отвратителен. Все пак продължих да го разпитвам:

— Имай добрината да ми дадеш още една информация. Беше ли в Марсилия?

— Да.

— И посети Зоологическата градина?

— Не.

— Не претърпя ли крушение с лодка между замъка Иф и Пор дьо ла Жолиет?

— Не знам нищо такова.

— И навярно няма да си спомниш, че си ме видял там?

— Не те познавам и нямам желание да завързвам познанство с един християнин.

— Ако го бе казал по-рано, щяхме да те оставим на корабните останки.

— Аллах да ми прости съприкосновението с неверниците, той е велик, а Мохамед е негов Пророк. Когато ме отведете в Тунис, ще отида на поклонение в свещения Керуан, за да се очистя.

Керуан или Кайруан е туниски град, в който е забранен достъпът на немохамеданин. В него е погребан Ел Оваиб, близкият приятел и спътник на Мохамед. Тамошната джамия Окба е най-святата в Берберската държава.

Вече смятах да се отдръпна от него, когато той добави:

— Трябва да ми предоставиш каюта и донесеш месо, брашно, фурми и вода, до които не се е докоснал неверник. Искам да живея в уединение, далеч от очите ви, тъй като погледите на християните оскверняват тялото на правоверния.

Да се изсмея ли на този човек, или да му опресня спомена за пестника си? За усмивка бях твърде ядосан, а за удар все пак си ценях ръката. Ето защо отвърнах:

— Ако не искаш да бъдеш изхвърлен в морето, ще се задоволиш с мястото, на което седиш. Ти сам си го избра. Храна и вода ще получаваш заедно с моряците, на които дължиш живота си. Не е допустимо спасеният да се поставя по-високо от този, който го е спасил.

Очите му запламтяха и той ми се сопна:

— Кой ме е спасил? Кажи! Когато бях във водата, извиках: „Са’ид’ни, иа неби, иа Мохамед!“13 Тогава той ви изпрати и дари с милостта да ми протегнете ръка.

— Защо не ти изпрати някой мюсюлманин?

— Защото нямаше такъв наблизо.

— Излиза, че Исус Христос е по-могъщ от твоя Пророк, защото доведе нас при теб. Достатъчно по този въпрос! Ние приключихме един с друг и надявам се завинаги!

— Още не. Ти отиваш в Тунис, а аз живея там. Пак ще се срещнем. А сега ми дай нещо да прикрия голотата на главата и краката си!

Това вече беше нахалство. С тази уста, с която ме обиждаше, искаше и услуга, и то с какъв тон! Отговорът ми гласеше:

— Не мога да го сторя, тъй като твърдиш, че всичко, което идва от ръката на християнин, те омърсява.

— Да не искаш да сляза в Тунис с непокрита глава?

— Не. Аз съм милосърден и уважавам вярата ти, която не ти позволява да се показваш гологлав. Ще имаш покривало. Вземи това тук, то е твоя собственост!

Бях забелязал, че Търнърстик изпрати да донесат белия бурнус и го подадох на мюсюлманина. Той го взе, без да промени лице, и каза:

— Това е дрехата на някой правоверен, мога да я приема. Обуща ще ми заеме един от двамата матроси. А твоята душа и живот нека бъдат като пушека на огъня — излита и не се връща!

Капитанът се чувстваше като мен. Когато му преведох разговора, не знаеше дали да изхвърли човека през борда, или просто да се изсмее. В крайна сметка се съгласи напълно с решението ми. Безсрамникът бе принуден да се откаже от каютата. Но той също така не зачете нито храната, нито водата. Беше разкъсал бурнуса и увил едната половина около главата си. На краката обу ниски, затворени обуща, които едва ли можеха да се нарекат нещо повече от пантофи. Седеше на мястото си неподвижен като паралитик, с поглед втренчен в далечината и даваше вид, че нищо наоколо не го интересува.

От момента, в който корабокрушенците бяха стъпили на борда, отново плавахме под пълни платна. Малко след обяд достигнахме скалистия нос Рас Сади Али, а на свечеряване заобиколихме нос Картаген и се намерихме пред пристанището на Голета, предградието на Тунис. Скоро след това хвърлихме котва в търговското пристанище, което се намира от южната страна на военното. Едва сега мохамеданинът се раздвижи. Той пристъпи към Търнърстик и мен и като посочи моряците, заповяда:

— Идете незабавно с тези хора при вашия консул и удостоверете, че бригът е потънал! Той ще даде подписа си.

Сложих ръка на рамото му и отвърнах:

— А ти какво смяташ да правиш през това време?

— Да отида на сушата.

— Мислиш, че ще ти разрешим?