Истински пари

— Сега, ето това беше отлично — коментира сержант Колън от Градската стража, докато фигурата на Влаго фон Мустак изчезваше зад ъгъла с нарастваща скорост. — Забележи как той изскочи направо през прозорчето на файтона, без да докосва рамката, отскочи от оня тип, дето се промъкваше наоколо, и се приземи с отлично по мое мнение превъртане, при това без нито за миг да изпуска малкото кученце. Няма съмнение, че не му се случва за първи път. Но ако прегледаме изпълнението като цяло, трябва да призная, че това беше изключително глупав ход.

— Първият попаднал файтон — Ефрейтор Нобс клатеше глава. — Леле боже, леле боже. Не го очаквах точно от него.

— Точно това казвам и аз — съгласи се Колън. — Когато си знаеш, че имаш врагове под път и над път, никога, никога не се качваш в първия изпречил ти се файтон. Това е една от основните житейски истини. Даже отшелниците са я чували.

Те наблюдаваха доскоро промъкващия се тип, който в момента събираше останките от натрошения си иконограф, докато Пучи пищеше с цяло гърло откъм файтона.

— Обзалагам се, че когато са пуснали в движение първия файтон в историята, никой никога не се е качвал на него, а сержант? — предположи Ноби дяволито. — Сигурно първият файтонджия се е прибирал всяка вечер без пукната пара, ’щото всеки е знаел да не се качва при него, нали?

— Не, Ноби, виж, ако нямаш врагове, които се ширят на свобода, това правило не важи. Дай да вървим да докладваме.

— А какво означава „да се ширят“ — попита Ноби, докато влачеха крака към участъка на улицата на Чревцата, където несъмнено ги очакваше чаша топъл, сладък чай.

— Означава, че враговете ти са доста едри и имат нужда от пространство. То е очевидно, като брадавица на нос. Особено пък на твоя нос.

— Е, да, тази Пучи Охол, вярно е едричка.

— Хич не му трябва на човек да става трън в очите на това семейство — изрази мнение Колън. — Та какви са прогнозите?

— Прогнози, сержант? — попита Ноби невинно.

— Знам, че си организирал залози, Ноби. Ти винаги организираш залози.

— Тоя път никой не ще да залага, сержант. Викат, че изходът бил решен — обясни Ноби.

— Мда, има логика. Очакват Мустак да полегне в тебеширено очертание до неделя?

— Не, сержант. Всички смятат, че той ще спечели.

Влаго се събуди в голямото меко легло със задавен писък.

Пучи! Аргхг! И то във вид, който по-деликатните натури биха нарекли неглиже. Влаго винаги се беше чудил как точно изглежда това неглиже, но никога не се беше надявал да получи толкова изобилна и подробна демонстрация наведнъж. Дори в момента някои от мозъчните му клетки, запечатали този спомен, се опитваха да умрат.

Но той нямаше да е Влаго фон Мустак, ако случката не беше предизвикала и известна доза нехайно задоволство. Все пак, беше се измъкнал невредим. О, да, изобщо не му беше за първи път да скача през прозорци. Пък и крясъците на Пучи бяха почти толкова силни, колкото трясъкът, който се разнесе, когато иконографът на онзи тип се строши на калдъръма. Старият номер със залагане на капан и хващане в компрометираща ситуация. Ха! Крайно време беше да извърши нещо незаконно, та отново да настрои мозъка си на вълната на циничното самосъхранение. Само преди година той никога не би направил грешката да се качи на първия изпречил му се файтон. Но поне не можеше да си представи що за съдебни заседатели биха повярвали, че някой може да е бил привлечен от Пучи Охол. Мда, такава теория никога нямаше да мине в съда.

Той стана, облече се и се заслуша с надежда за признаци на живот в кухнята. Когато не ги откри си направи черно кафе.

С кафето в ръка тръгна към офиса, където Г-н Каприз дремеше в своя панер, а официалната шапка си стоеше, все така укорително черна.

О, вярно, той беше решил да направи нещо по въпроса, нали така?

Влаго бръкна в джоба си и извади тубата лепило, която за удобство имаше четка на капачето и, след като внимателно разнесе лепило по шапката, започна да изсипва върху нея златните точици възможно най-равномерно.

Все още беше потънал в това занимание, когато Гладис се появи в полезрението му като слънчево затъмнение, понесла, както се оказа, сандвич с бекон и яйца, четири педи дълъг и три милиметра дебел. Беше му донесла и сутрешния Таймс.

Влаго простена. Бяха му посветили първа страница. Което не беше необичайно. За всичко беше виновна устата му, която препускаше с бясна скорост, винаги щом усетеше близостта на журналистически бележник.

Хм, беше запълнил и втора страница. И редакционната статия. Да му се не види, бяха му посветили дори политическата карикатура, която рядко беше особено смешна.

Първи хлапак: По к’во са пузнава, чи Анкх-Морпорк ни е бизлюден острув?

Втори хлапак: На бизлюден острув, не мой та ухапа акула!

Да се скъсаш от смях.