Иконата

Докато слизаше но стълбите, Николай Туркин с огорчение си повтаряше, че животът на Първия секретар Юрий Андроиов ежедневно се поддържа с лекарства, доставяни със самолет от Лондон. После излезе от посолството и отиде да се напие.

***

Да се добере човек до Британското посолство не беше лесна работа. Застанал на тротоара от другата страна на кея, Зайцев виждаше огромната жълтеникава сграда и дори горния край на колонадата пред гигантската резбована врата. Но не можеше просто да пресече улицата и да влезе.

Отпред все още тихата сграда бе защитена от масивна стоманена ограда с две големи врати за автомобили – една за „влизане“ и една за „излизане“. Също така непристъпни както и оградата, те се отваряха с електрически механизъм и в момента бяха плътно затворени.

От дясната страна имаше вход за пешеходци, охраняван на две места с метални решетки. При тротоара дежуряха двама милиционери и проверяваха всеки желаещ да влезе в сградата. Заека нямаше никакво намерение да им се явява. Между първата и втората решетка стоеше охраната на посолството: други две горили, този път наети от англичаните. Работата им бе да питат влизащите по какъв въпрос идват и да докладват в посолството. Не един и двама кандидати за виза се бяха опитали да се доберат до сградата през тази врата.

Зайцев тръгна безцелно към тясната уличка от задната страна на сградата, където се намираше входът за визовия отдел. В седем сутринта, три часа преди да отворят, пред вратата вече се бе събрала стометрова опашка. Много от хората явно бяха чакали цяла нощ. Ако застанеше отзад, редът му щеше да дойде най-рано след два дни. Зайцев отново се върна отпред. Този път милиционерите го изгледаха дълго и изпитателно. Уплашен, той се шмугна надолу към кея и зачака началото на работния ден и идването на дипломатите.

Малко преди десет се появиха и първите англичани. Пристигаха с коли. Спираха пред портата за „влизане“, където очевидно ги проверяваха, после вратата се отваряше колкото да влезе колата и отново се затваряше след нея. Зайцев си помисли да се приближи до някоя кола, но прозорците им винаги бяха затворени, пък и милиционерите бяха само на няколко метра. Хората в колите щяха да го помислят за някакъв просител и нямаше да му отворят. После щяха да го арестуват. Полицията щеше да разбере какво е направил и щеше да съобщи на Акопов.

Леонид Зайцев не беше свикнал да се сблъсква със сложни проблеми. Беше объркан, но и твърдо решен да осъществи намерението си. Просто искаше да предаде документа на хората със странното знаме. Затова през цялата дълга и гореща утрин не помръдна от мястото си. Гледаше и чакаше.

***

Найроби, 1983

Като всички съветски дипломати, Николай Туркин разполагаше с ограничено количество чужда валута, включително и кенийски шилинги. Скъпите „Ибис Грил“, „Алън Боби’с Бистро“ и „Карнивор“ не бяха по кесията му. Затова отиде в откритото кафене на хотел „Ню Стенли“ на улица „Кимати“, седна в градината, близо до старата акация, поръча си водка и бира и се отдаде на мъката си.

Половин час по-късно един мъж на неговата възраст, който бе преполовил бирата си на бара, стана от стола си и тръгна към него. Туркин чу някои да му казва на английски:

– Горе главата, приятелю, каквото и да, все ще се намери изход.

Руснакът вдигна глава. Американецът смътно познат. Сигурно беше някои от тяхното посолство. Туркин работеше в отдел К, контраразузнавателното звено на Първо главно. Работата му бе не само да следи съветските дипломати и да се грижи за конспиративността на местните операции на КГБ, но и да хвърля по едно око за уязвими западняци, които могат да бъдат вербувани. Като такъв, той имаше свободата да контактува с други дипломати, включително и западни — привилегия, на която не се радваше никой „редови“ руснак от мисията.

Именно заради тази свобода на придвижване и общуване офицерът на ЦРУ подозираше с какво всъщност се занимава Туркин и беше събрал кратко досие за него. Но нямаше за какво да се захване. Човекът беше съвършен продукт на съветския режим.

Туркин, от своя страна, също подозираше, че американецът най-вероятно работи за ЦРУ, но на него му бяха втълпявали, че всички американски дипломати са разузнавачи – наивна илюзия, която обаче предпазваше от грешки.

Американецът седна и му подаде ръка.

– Джейсън Монк. Ти си Ник Туркин, нали? Видахме се на градинското парти в Британското посолство миналата седмица. Изглеждаш, сякаш току-що са те назначили на Северния полюс.