Гладният призрак

Промяната на темата изненада Доналдсън:

— Моля, сър?

— Градината. Видя ли я? Хайде да се поразходим.

Той поведе по-младия мъж през антрето към задния вход, свали чехлите си и обу зелени гумени ботуши. Посочи втория чифт.

— Тревата още е мокра. Опитай тези. Те са на сина ми, а той е в Оксфорд.

„Че къде другаде ще е“ — помисли си гостът. Ботушите обаче му станаха.

Грей отвори вратата и към него веднага се втурнаха два лабрадора. Единият черен, а другият златистокафяв, с изплезени езици, размахали лудо опашки от радост, че виждат господаря си. Доналдсън беше виждал подобна реакция от страна на началниците на отделите на път за ежемесечните съвещания при Грей. Не че той самият беше присъствал на някоя от тези срещи. Черното куче подскочи и се опита да близне лицето на господаря си, той го отблъсна, но явно беше доволен от изразената обич.

— Долу, Лейди! — извика той, но в гласа му нямаше грубост.

Кучетата затичаха в кръг около двамата мъже, които тръгнаха по края на поляната, спускаща се леко надолу към малката овощна градина. Тревата беше оформена като триъгълник, с основата към къщата, а във върха се виждаха група ябълкови дървета. Градината беше оградена с висок почти три метра жив плет, между него и поляната имаше широка ивица цветя и храсти. Въздухът беше хладен и влажен. Доналдсън вдъхна дълбоко, наслаждавайки се на свежестта.

— И ти ли живееш в провинцията? — попита Грей.

— В Ийлинг, сър — отвърна той.

— Ааа — тъжно въздъхна домакинът, сякаш току-що разбрал, че Доналдсън е пълен сирак.

— Но и аз си имам градина — добави младият мъж и мигновено изтръпна, като разбра колко глупаво прозвучаха думите му. Продължиха мълчаливо напред, след няколко крачки Грей помириса въздуха и се извърна към къщата.

— Проклетият комин пуши страшно много. Ще трябва да накарам да го почистят. Знаеш ли колко е скъпо чистенето?

Доналдсън нямаше никаква идея. Тристайното му жилище се отопляваше с парно.

Вървяха бавно из овощната градина, която се състоеше от около дузина дървета с височина колкото човешки ръст — ябълки, круши и сливи, а Грей внимателно оглеждаше всяко.

— Не мислиш ли, че трябва да се напръскат? — попита изведнъж той, но Доналдсън си замълча, защото предположи, че въпросът е чисто риторичен.

Проблемът беше, че с Грей човек никога не можеше да е сигурен за какво става въпрос. Той беше толкова прикрит и двусмислен, че служителите му често не успяваха да разберат какво точно има предвид. Веднъж беше извикал един от началниците в управлението на половинчасов разговор и горкият човек си излезе от кабинета му, без да разбере, че е уволнен. Чак когато след седмица Грей го срещна в коридора, се установи, че вече не е на служба. Не беше необичайно след съвещание при Грей да последва буря от телефонни разговори с въпроса „какво всъщност решихме?“ Затова Доналдсън следеше внимателно за някакъв намек, от който да разбере какво всъщност иска шефът от него. Засега беше ясно единствено, че в случая е замесен Джеф Хауълс, човек, когото смяташе за мъртъв повече от три години.

Тогава за последен път през бюрото му бе минал отчет за неговите разходи. Невероятно високи, както обикновено. В началото Доналдсън с удоволствие използваше червения молив, с който често ги намаляваше наполовина, но един ден Хауълс нахлу в кабинета му. Господи, колко го изплаши! Едва не се подмокри.

— Работил ли си някога с Хауълс? — попита Грей.

Доналдсън поклати глава.

— Не, но следях кариерата му с интерес.

— Кратка, но богата — кимна домакинът. — Успя да си създаде ужасна репутация за съвсем кратък период от време.

— Беше капитан от САС1, нали? Обучен да убива. — И копелето едва не го уби. Беше го стиснал за гърлото и го притисна в стената. Само това си спомняше, когато дойде на себе си в празния кабинет с една от справките за разходи на Хауълс, напъхана в устата му. След това повече не използва червения молив.

— Всъщност от специалната морска пехота. Един от най-добрите. Свърши отлична работа по време на Фолкландската война. Водеше един от предните разузнавателни отряди, изпратени да открият позициите на аржентинците. За четири дни отчете деветима убити.

— Впечатляващо.

— Проблемът беше — продължи Грей, без да отделя поглед от малко петънце зеленикава плесен върху ствола на едно от сливовите дървета, — че двама от тях бяха служители на САС. Тогава привлече вниманието ни.

— Какво?! — възкликна Доналдсън.

— Естествено, ние замазахме всичко, защото по онова време и без това имахме лоша репутация.

От множественото число, което Грей използва, Доналдсън извади заключението, че говори общо за Англия.

— Какво е станало, сър? — попита той.

— Постъпи в един от най-секретните ни отдели.

— Не, сър, питах какво се е случило с хората на САС.