Гибелни пясъци

— Трябва ли! Та ние сме свободни мъже, а и ти тържествено ми обеща да се съобразяваш с моите нареждания. Ще гласуваме и тогава ще видиш дали те ще последват теб и християнина, или ще се вслушат в своя разум.

След като проведохме гласуването, се оказа, че всички, с изключение на търговеца, на моя слуга и на мен, бяха готови да последват кабира. Абрам Бен Сакир се приближи до мен, за да се извини, и за четвърти път да ме помоли да не го изоставям.

Той току-що се беше отдалечил, когато доловихме някакъв шум, който се приближаваше откъм запад. Това бяха стъпки на камили и скоро, въпреки тъмнината, видяхме пред нас да се появяват ездачи. Изглежда те също ни забелязаха, защото един силен глас извика:

— Уакиф — стой! Край извора има вече хора. Вземете пушките!

Нашият стар шейх ал джемали се нагърби да отговори:

— Мир вам. Ние не сме нито воини, нито разбойници. Елате да напоите животните си, а и самите вие Да се освежите с вода!

— Вие кафила ли сте?

— Да.

— Откъде идвате и накъде отивате?

— Пътуваме от Билма за Мурсук.

— Колко души сте?

— Четиринайсет.

— Направете ни тогава място! Но ако си ни излъгал, ще ти отсечем главата!

Ездачите се приближиха предпазливо. Човекът, който ни бе заговорил, яздеше на няколко камилски дължини пред другите. След като внимателно огледа бивака ни, едва тогава даде знак на хората си да дойдат.

— Наистина са само четиринайсет души. Можем да сме спокойни. Елате!

Той говореше на арабски, но си служеше с него по такъв начин, който ме наведе на мисълта, че е тибус. След като слязоха от камилите си, аз ги преброих. Бяха точно двайсет мъже. Изглежда с тях пътуваше и някаква жена или пък девойка, защото една от камилите им носеше на гърба си тахтиреуана,10 една от онези закрити със завеси леки бамбукови носилки, чиито дълги пръти, окичени и украсени с какви ли не панделки и знаменца, й придаваха през нощта твърде призрачен вид.

Изглежда предводителят на новопристигналия керван беше опитен воин, защото настани хората си така, че в случай на враждебни действия от наша страна, да бъдат в по-изгодно положение. Той беше въоръжен с дълга арабска пушка, с две метателни копия и сабя, а навярно имаше също ножове или пистолети. Шейхът ал джемали го поздрави със „селям!“ и добави:

— Виждаш, че при нас няма от какво да се страхуваш и ще ни извиниш, че ни се иска да узнаем що за хора сте вие.

Човекът гордо му отговори:

— Ние сме тибуси от племето решаде и сме тръгнали за Або.

— От племето решаде? Но тогава сте смъртни врагове на туарегите от Асбен, а?

— Да, техни врагове сме. Аллах да ги прокълне!

— И все пак идвате от запад, където те живеят, нали?

— Да, оттам идваме.

— Тогава сигурно сте много смели мъже. Щом един толкова малоброен отряд от воини дръзне да навлезе в земите на смъртните си врагове, то…

Тук той бе прекъснат от вик? разнесъл се откъм тахтиреуаната. Някой извика три-четири думи, които не разбрах. Изглежда бяха на берберски. Но тъй като бях запознат само с диалекта на берберите бени месаб, то аз предположих, че въпросните думи са от езика на туарегите. И колко странно! Веднага след това кабирът, комуто нямах никакво доверие, с няколко бързи крачки се озова при тахтиреуаната и от своя страна зададе въпрос, но аз и него не разбрах. Някакъв женски глас, а може да беше и на момче, му отговори иззад завесите. Ето че в същия миг притича предводителят на тибусите, сграбчи кабира за ръката, грубо го дръпна и гневно го изруга:

— Каква работа имаш тук, при носилката на моята ум бент? Не знаеш ли, че това е забранено? Махай се оттук!

Ум бент ще рече „майка на дъщерята“ и би трябвало да означава „жена“, тъй като мохамеданите никога не изговарят същинската дума за „съпруга“. Кабирът остана кратко време неподвижен, като че трябваше да се пребори с някакво силно вълнение, което не искаше да покаже.

Тъмнината скриваше израза на лицето му. Най-сетне той отговори с такъв тон, който трябваше да мине за спокоен, но по него ясно си личеше какви големи усилия полагаше, за да се овладее.

— Ум бент ли? На мен ми се стори, че чух гласа на някакво момче.

— Не е момче, а и да беше, ти мислиш ли, че щеше да повика тъкмо теб? Кой си ти, какъв си?

— Казвам се Омар Ибн Амарах и съм кабирът на този керван.

— Кога ще си тръгвате оттук?

— Току-що се канехме пак да поемем на път.

— И ние няма да се бавим, понеже бързаме да стигнем до Або. Тъй като сте миролюбиви хора, можем да яздим заедно до оазиса, защото едва след него пътищата ни се разделят.

— Но ние няма да яздим към Сегедем, понеже оазисът е зает от туарегите, а те се скитат и из цялата област на изток оттук.

Изглежда тибусът се изплаши, тъй като бързо отстъпи назад.

— Туарегите ли? Тези песове? Сигурен ли си?

— Да, защото идвам от Сегедем. Бях кабир на един кафила, който беше нападнат там, и аз съм единственият човек, успял да избегне смъртта. Ние няма да яздим до Сегедем, а по заобиколен път на запад ще стигнем до извора Ишайя. Няма как да се измъкнем на изток, тъй като имошарите се скитат и в онзи район.