Гибелни пясъци

— Бъди ни добре дошъл — отвърна шейхът, когато ездитното животно на непознатия само се затича към водата. — Но кого имаше предвид, като спомена за някакви врагове?

— Имошарите — отговори човекът.

Тази дума има същото значение, както и думата туареги, с която си служат само арабите, докато самите хора от въпросното разбойническо племе се наричат имошари.

— Искаш да кажеш туарегите? Нима ще се натъкнем по пътя си на неколцина от тях?

— Даже са твърде многочислена банда и се намират в оазиса Сегедем.

— Аллах! Точно там смятахме да пренощуваме!

— Няма да можете. Ние бяхме цял керван от над трийсет мъже с осемдесет камили. Пътувахме от Бир Ишайя и мислехме, че сме в безопасност. Но щом пристигнахме в Сегедем, веднага бяхме нападнати от скрилите се там имошари и въпреки храбрата ни съпротива всички керванджии бяха изклани. Аз съм единственият човек, който успя да избяга.

— Аллах! — слисано възкликна старият шейх. — Шейтанът е изпречил тези кучета на пътя ни! Те сигурно ще останат да дебнат в Сегедем. Какво да правим? Дали да чакаме, докато си отидат, тук, край Бир Икбар, чиято вода само в крайна нужда може да се пие от хора, а пък за животните ни няма да стигне дори за един ден?

Той огледа объркано хората. Лицето на търговеца Абрам Бен Сакир придоби разтревожен израз.

— Не можем ли да заобиколим оазиса Сегедем?

— Не — отвърна шейхът. — На изток е невъзможно, понеже най-близкият извор в онази посока се намира на цели три дни път оттук, и то в земите на тибусите, а обиколният път на запад би ни отвел в планините на Магхауир ес сухур,6 които не познавам.

— Но аз знам пътя през онези планини — заяви непознатият.

— Ти ли? — учудено попита шейхът. — В такъв случай би трябвало да си кабир, който да има далеч по-голям опит от мен, а моите години са дваж повече от твоите.

— Така е, кабир съм. Но възрастта не играе никаква роля. Добре познавам тези земи, понеже много пъти съм минавал оттук. Бях кабир и на кервана, който бе нападнат от имошарите, и нямаше да мога да се спася, ако не познавах пътищата през пустинята. Аз съм воин от племето бени риах, а името ми е Омар Ибн Амарах.

Вярно е, че арабското племе бени риах живее във Фесан, но ми беше трудно да повярвам, че този кабир е арабин, още повече, че нарече туарегите имошари, което един арабин не би направил. Но явно шейхът ал джемали нямаше моите съмнения, защото каза:

— Известно ми е, че бени риахите са мъже, които много добре знаят пътя от Мурсук до Билма. Значи ти вярваш, че по този път ще можем да заобиколим оазиса Сегедем и да избегнем туарегите?

— Да, по-лесно е, отколкото си мислиш. Ако тръгнем оттук и опишем широка дъга около оазиса, опасността ще остане вдясно от нас, а ние успешно ще се доберем до Бир Ишайя. Аз ще ви водя, защото ми се струва, че всички твои спътници имат това желание.

— Така е, имат го. Седни при нас и бъди наш гост! Сега ще се нахраним и след вечерната молитва тръгваме на път.

— Готов съм да бъда ваш водач и гост, но първо ще ми кажеш какви са тези мъже, чиито шейх ал джемали, както изглежда, си станал.

— Ето тук виждаш Абрам Бен Сакир, търговец от Мурсук, комуто принадлежат всички товарни камили и слуги. Тръгнахме от Билма и трябва да го заведа до Мурсук. А ей там са застанали двама пътници, които се присъединиха към нас едва вчера. Този е хаджи Кара Бен Немзи от Франкистан, а другият е неговият слуга Камил Бен Суфаках.

Кабирът ни прониза с острия си поглед и сърдито попита Камил:

— Значи името ти е Камил Бен Суфаках, а? И от кое племе си?

— Аз съм джерар от ферката Ишели.

— Как тогава като мюсюлманин си станал слуга на един неверник? Позор и проклятие за теб! Дано геената те погълне!

Той го заплю. Моят Камил спокойно преглътна тази обида, защото беше храбър само на думи, а на дело беше страхливец, какъвто едва ли можеше да се намери друг по земята. Единственото, което посмя да направи, беше да се обърне със следния укорителен въпрос към мен:

— Сихди, нима ще търпиш да обиждат така твоя верен слуга, ти, героят на героите, който има две пушки?

— Героят на героите! — презрително се изсмя кабирът. — Как е възможно един гяурин да е герой! Ще ти покажа как човек трябва да разговаря с такова вонящо куче.

Той се насочи към мен, спря на три крачки и като ме погледна унищожително с огнените си очи, ме попита:

— Християнин ли си?

— Да — отвърнах му най-спокойно.

— И си мислиш, че наистина ще те заведа до Мурсук, така ли?

— Не!

— Не ли? — учуди се той. — Отгатна. Един правоверен син на Пророка никога няма да се унижи да стане кабир на някой християнин, чиято душа е определена да отиде в ада.

— Лъжеш се. Нямах предвид това, което си мислиш. Исках да кажа само, че изобщо нямаш никакво намерение да заведеш до Мурсук когото и да било.

— Машаллах! Какво ще ми попречи да те поваля на земята заради тази обида?

— Я не ставай смешен! Един туарег, какъвто си ти, не може да ме повали на земята.

Той беше вдигнал вече юмрук, за да ме удари, но от смайване си свали ръката.

— Какво? За туарег ли ме смяташ? Защо?