Фаворит

Пазачът — възрастен, кисел човек, който непрекъснато примляскваше с устни — ме уведоми, че не знае къде мога да открия отговорника по гонките. Видял управителя на хиподрума да потегля с колата си към града преди пет минути. Но не знаел къде отива, нито кога ще се появи отново. Затова пък имал да се грижи за цели пет отоплителни котлета, плюс централното, а пък мъглата влошавала бронхита му. И с тези думи пазачът се отправи бавно, но решително към потъналата в тъмнина централна трибуна.

Не знаех какво да правя. Смятах, че съм длъжен да разкажа на някое от длъжностните лица за откритието си. Но на кого по-точно? Разпоредителите, които присъстваха на днешните състезания, пъплеха някъде с колите си в мъглата на път за дома. Управителят си бе заминал, стаята на надзираващия гонките бе заключена. Сигурно щяха да минат часове, докато издиря някого и го убедя да се върне на хиподрума, да отиде по неравния терен до мястото на произшествието… После естествено щеше да има всякакви спорове, повторения, изявления. Изобщо нямаше да успея да се измъкна оттук.

А пък в момента Бил се бореше със смъртта в болницата на Мейдънхед и горях от желание да разбера дали ще спечели битката. Сила, на която бях обещал да отида там възможно най-скоро, я очакваха тягостни часове на мъчителна неизвестност. Вече бях закъснял достатъчно. Жицата, скрита в мъглата и здраво вързана за брезовия стълб, можеше да почака до утре. Бил обаче може би нямаше да ме дочака.

Ягуарът на Бил стоеше самотен на паркинга. Качих се в колата, включих светлините и фаровете срещу мъгла и потеглих. Завих вляво при входа, предпазливо изминах пет километра по шосето, отново свих вляво при реката, покриволичих из еднопосочните улици на Мейдънхед и най-после пристигнах в болницата.

В ярко осветеното преддверие щъкаха какви ли не хора, но никъде не открих Сила. Попитах портиера.

— Аа, госпожа Дейвидсън ли? Съпругата на жокея? Потърсете я в чакалнята. Четвъртата врата вдясно.

Така и направих. Първо забелязах огромните й очи и тъмните сенки, които се бяха появили под тях. По измъченото й лице не бе останала капчица кръв. Беше си махнала и кокетната шапчица.

— Как е той?

— Не знам. Единственото, което ми казват, е да не съм се тревожела. — Очите й се напълниха със сълзи.

Седнах до нея и хванах ръката й.

— Толкова ми олекна, като дойде, Алън — благодари ми тя.

Малко след това се появи млад лекар с увиснали на врата му слушалки.

— Вие сте госпожа Дейвидсън, нали… — поколеба се той. — Влезте при съпруга си.

— Как е той?

— Не е… много добре. Правим всичко възможно. Вие роднина ли сте? — обърна се към мен той.

— Приятел. Изчаквам да откарам госпожа Дейвидсън у дома.

— Аха. Ако искате, вместо да стоите тук, можете да се върнете. По-късно през нощта.

В думите му, внимателно подбрани и съвсем банални, имаше някакъв скрит подтекст. Вгледах се внимателно в лицето му и разбрах, че Бил си отива.

— Ще изчакам тук.

— Добре.

През следващите четири часа успях да изуча с най-големи подробности шарките на пердетата и драскотините по кафявия балатум. И през цялото време жицата не ми излизаше от ума.

Най-после се появи млада, красива, сериозна сестра.

— Моите съболезнования… Майор Дейвидсън почина.

Госпожа Дейвидсън искала да отида при него. Сестрата щяла да ме заведе при тях. Последвах я по дългите коридори, а после се озовах в неголяма бяла стая, където Сила седеше до някакво легло.

Тя ме погледна. Не беше в състояние да проговори.

Бил лежеше в леглото безжизнен, посивял и притихнал. Моят най-добър приятел. Бил.

Втора глава

Рано сутринта откарах Сила в дома й в Котсуолдс — изтощена от бдението край тялото на Бил, до което бе настояла да остане през цялата нощ, и замаяна от силните успокоителни. Децата я посрещнаха на стъпалата печални, с широко ококорени очи. Зад тях стоеше Джоан — пъргавото, умно момиче, което ги гледаше. Бях и съобщил лошите вести по телефона предната вечер.

Сила седна на стъпалата и се разплака. Децата приклекнаха около нея, прегърнаха я и се опитаха да й дарят утеха в скръбта й, въпреки че бяха твърде малки, за да разберат целия ужас на случилото се.

След като се наплака. Сила се качи в стаята и си легна. Дръпнах пердетата, завих я и я целунах по бузата. Изглеждаше много изтощена, сякаш едва държи очите си отворени. Надявах се сънят й да продължи дълго.

Отидох в стаята си, преоблякох се и слязох в кухнята. Джоан тъкмо слагаше кафе, яйца с бекон и топли кифлички на масата за мен. Раздадох на децата шоколадчетата, които им бях купил предишната сутрин (колко отдавна ми се виждаше сега това), и те ги изядоха с мен, докато закусвах, а Джоан пиеше кафе.

— Алън? — обърна се към мен най-малкият, петгодишният Уилям. Никога не довършваше репликата си, ако не му отговориш с „Да?“, за да е сигурен, че го слушаш.

— Да?

— Какво е станало с татко?

Разказах им цялата история, без да споменавам за жицата. Те запазиха мълчание известно време след края й, а после едва осемгодишният Хенри попита най-хладнокръвно:

— Ще го погребат ли, или ще го изгорят?