Фаворит

Свалих седлото на коня, оставих цъфтящата от радост госпожа Мървин да приема поздравления и си проправих път към стаята с теглилките. Претеглиха ме — теглото ми беше наред, — отидох в съблекалнята и оставих ездитния си костюм и конските такъми на скамейката.

Пристигна Клем, прислужникът от хиподрума, който отговаряше за вещите ми — пъргав възрастен човечец, с обветрено лице и изпъкнали вени по ръцете.

Той взе седлото и прокара грижовно ръка по кожата. Този жест сигурно му беше навик от дългите години, прекарани в поддържане на меки, добре обработени кожи. Чувствителните му пръсти го галеха така, както друг би опипвал меката, свежа бузка на млада красавица.

— Честито — поздрави ме не особено зарадвано той.

Не ми беше до поздравления, затова го пресякох:

— Адмирал трябваше да спечели.

— Какво, падна ли? — попита загрижено Клем.

— Да — потвърдих и се замислих. Нещо не разбирах.

— Ас майор Дейвидсън какво стана? — поинтересува се Клем, който прислужваше и на двама ни. Известно ми бе, че в неговите очи Бил е почти бог.

— Не знам. — Само че много добре ми бе известно, че твърдата част на седлото го бе ударила право в корема заедно с цялата тежест на коня, препускащ с шейсет километра в час. Господ да му е на помощ, помислих си аз.

Облякох набързо якето си от овча кожа и се запътих към стаята на „Бърза помощ“. Бяла като платно, пред нея разтреперана чакаше съпругата на Бил, Сила, и се опитваше да събере цялата си смелост. Дребната й фигурка беше облечена в жизнерадостно розови дрехи, а на бухналите й тъмни къдрици бе кацнала предизвикателно шапка от норка — дрехи, предназначени за успех, а не за тъга.

— Алън! — облекчено изпъшка тя, когато ме видя. — В момента го преглеждат. Докторът ме помоли да изчакам тук. Според теб как е? Много ли е зле? — Молеше ме за утеха, а аз нямаше как да й я вдъхна. Прегърнах я през рамената.

Разпита ме за падането. Отговорих й, че от това, което съм видял, Бил вероятно е паднал на главата си и може би има леко сътресение.

Вратата се отвори и излезе висок, слаб, добре облечен мъж — лекарят.

— Вие ли сте госпожа Дейвидсън? — Сила кимна.

— За съжаление съпругът ви трябва да бъде откаран в болница. Не бива да го връщаме вкъщи, без да му направят рентгенова снимка.

Той се усмихна ободрително и Сила видимо се отпусна.

— Мога ли да го видя? — попита тя.

Докторът се поколеба, но накрая каза:

— Добре. Само че той е още в безсъзнание. Ударил си е главата. Не се опитвайте да го събудите.

Понечих да тръгна след Сила към болничната стая, но лекарят ме възпря.

— Вие май бяхте господин Йорк — сети се той. Беше ме преглеждал вчера след едно леко падане.

— Да.

— Познавате ли добре тези хора?

— Да. Общо взето, прекарвам с тях повечето време.

Лекарят присви замислено устни, а после каза:

— Нещата не отиват на добре. Проблемът не е в сътресението — има вътрешен кръвоизлив, разкъсан му е далакът. Обадих се в болницата да го приемат като спешен случай веднага щом стигнем.

Преди да е свършил, пристигна линейката. Наизскачаха хора, отвориха задната врата, извадиха носилката и я вкараха в стаята. Докторът влезе с тях. Скоро изнесоха Бил, придружен от Сила — с ясно изписани на лицето й дълбока тревога и опасения.

Мургавото, иначе усмихнато лице на Бил бе оросено от пот и изглеждаше безжизнено и посивяло. Поемаше си въздух на пресекулки, а ръцете му конвулсивно мачкаха одеялото. Най-зловещото беше, че все още бе облечен в шарения си екип в червено и зелено.

— Отивам с линейката. Ще дойдеш ли? — попита Сила.

— Участвам в последното надбягване. Ще дойда веднага щом приключа. Не се тревожи, ще се оправи.

Не бях убеден, тя също.

Линейката замина. Заобиколих сградата с теглилките, прекосих паркинга и се озовах на брега на реката. Темза бушуваше, придошла от наскоро разтопилия се сняг, песъчливо кафява, с петна от белезникава пяна. Водата извираше от мъглата на около стотина метра вдясно от мен, завиваше и с клокочене отново се скриваше в бялата пелена — неспокойна, разлюляна, без ясна посока, точно като мен.

В злополуката с Бил просто имаше нещо съмнително.

Преди време в Бъфало, когато още ходех на училище, учителят ми по математика загуби доста време (повече, отколкото ни се искаше тогава) да ни научи как да си вадим правилни заключения от наличните факти. И тъй като дедукцията му беше не само професия, но и хоби, понякога ни се удаваше да го подмамим и вместо с алгебрични или геометрични задачи да се занимаваме със загадките на Шерлок Холмс. Години наред благодарение на уроците му от училището излизаха випуски наблюдателни момчета, които със зорко око отбелязваха износените върхове на обувките на чистачката или викария, мазолите по пръстите на арфиста и печелеха всички състезания по математика.

И ето сега, седем години по-късно, на хиляди километри от онази обляна в слънце класна стая, зъзнейки в английската мъгла, си спомних за моя учител и направих равносметка на фактите.