Фаетон

Най-вече трябваше да се варди тъкмо от тоя, от когото очакваше съвет.

Премисля дълго. Най-сетне изготви плана си. Стори му се, че по-добър не би могъл да измисли.

Изчака да се стъмни съвсем. А то тук става бързо. Додето се смрачи, и гледаш — обгърнал те пълен мрак.

Тогава върза лодката за едно дърво и пое по тъмната пътечка сред шубраците. Тъмна и безлюдна, тъкмо такава, каквато я искаше да бъде. От зверове не се боеше в такава близост до града. Не се боеше и от змии, защото имаше здрави обуща и плътен панталон.

Излезе тъкмо там, където си бе определил — най-близо до дома на Абдулах — хем дом, хем дюкян.

Имал бе щастие — никого не срещна.

Завари търговеца, когато вече се тъкмеше да залости кепенците.

Поздрави.

Абдулах отвърна на поздрава тихо. И тозчас запита:

— Нещичко?

Умееше да чете в душите на клиентите си. Иначе би ли забогатял тъй скоро? Говореха, че е натрупал толкова пари, та щели да му стигнат предоволно не само до края на неговия живот, ами и за внуците му. И се тъкмял вече да зареже тоя пущинак, за да се пресели в някой голям град, да си поживее и той охолно.

Садикин присви очи:

— Да влезем вътре!

Търговецът го въведе в магазина си. И го загледа с търпеливо очакване. Свикнал бе с такива посетители, които не бързат да се издадат защо са дошли. Ще помълчат, ще помълчат и накрая ще проговорят! Щом са тук, при него, значи, той им е нужен, не те нему.

Посетителят познаваше добре помещението, в което се намираше: разположението му и обстановката, претъпканите шкафове и тезгяси. И главно — входовете му: единият към улицата, другият — към двора. Но преди да се стигне до двора, трябва да се мине край стаичката на двамата пазачи — и двамата с такава размесена кръв, та не можеш да проумееш коя преобладава: малайската ли, европейската ли, негърската ли.

От тях най-вече се боеше Садикин, затуй все за тях се озърташе.

И към прозореца, който също гледаше към двора.

Всичко беше така, както се полагаше по плана му.

Тогава измъкна кърпата, разгърна я и я поднесе към арабина.

В очите на Абдулах грейнаха издайнически две алчни искрици. Но той тутакси прие обичайното си безразлично изражение. Наведе се, взе диаманта, прецени теглото му на ръка, после извади лупата и го разгледа от всички страни.

— Хм! — Само това рече.

Но то стигаше.

Садикин запита шепнешком:

— Колко?

Абдулах взе да премисля наум.

Има пукнатинки — рече той накрая.

Другият, сякаш не чул, повтори въпроса си:

— Колко?

Не запита диамант ли е или нещо друго. Да не губи предимство при пазарлъка. Дадената цена щеше да отговори и на това.

Най-сетне търговецът отсече:

— Хиляда рупии.

За бедните даяки, с които обикновено търгуваше, това щеше да означава баснословно богатство.

Ала за Садикин, който бе работил в банка…

— Аз знам цената на… — не се доизказа, не посмя да изрече гласно думата.

И се озърна боязливо.

— Има пукнатинки — повтори арабинът. — Но хайде да не губим време! Последно — две хиляди!

Садикин също умееше да се пазари:

— Виждам, ценно ти е времето. Та да не ти го пилея! Дай пет хиляди и да си ходя!

Оня се намуси:

— Ти чуваш ли се какво говориш? Пет хиляди! Де у мен толкова пари?

Тогава бракониерът направи движение уж да си ходи.

— Ще намина утре. Пък ти дотогава потърси!

Търговецът го спря:

— Туй, що може да се свърши днес, не оставяй за утре!

Сложи ласкаво ръка на рамото му:

— Изчакай ме мъничко! Да притичам вкъщи, да видя дали мога да намеря още… Много са, ей… Прекалено… На загуба трябва да ги взема… Само да не те връщам… От приятелство…

И излезе през задната врата.

В същия миг Садикин отвори прозореца, прехвърли се вън, прекоси тичешком двора, прескочи задната ограда и хукна по тъмната уличка.

Далеч зад себе си чу глъчка, викове, закани, ала не спря. Бегом, задъхан, излезе от града и се шмугна в пътечката, по която бе дошъл.

Тичаше, тичаше. Не усещаше клоните, които шибаха лицето му, тръните, които деряха и дрехите, и кожата му.

Достигна реката, отвърза лодката, метна се вътре и загреба.

Не пое веднага срещу течението. Отде да знае дали някой наблизо няма да го види и да го издаде?

Трябваше да обърка всекиго, комуто хрумнеше да го преследва.

Отправи се към другия бряг. И все покрай него тръгна надолу.

Не можеше да сдържи любопитството си. Всъщност не просто любопитство. Искаше да се увери напълно.

Ето там, отсреща, беше дървеният кей!

И по него притичваха някакви сенки. От време на време спираха и светваха с фенерче да проверят има ли някой в полюшкващите се лодки.

Проверяваха! Диреха него!

Сигурен беше, че дирят него.

Абдулах с главорезите си бе решил да му отнеме диаманта. Ей затова бе излязъл от дюкяна, да ги викне. И понеже не бяха успели да пипнат тогава плячката си, бяха изтичали на пристанището. Там спира, там тръгва всеки, който идва в града.

Но ги бе надхитрил!

Планът му бе успял. Предпазливостта, страхливостта му, ако щете, мнителността му го бяха спасили.

Не само му тровеха живота — сега вече видя полза и от тях.

Преди години го склониха да се прегледа при психиатър. И оня му рече: